Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 35

— Тук никой не е хулил Исус. Говорехме само за престъпленията, извършени в името на Христа. Като онова с циганина, изгорен на площада.

Мидата върху раницата на Петрус предизвика промяна и в тона на съдържателя. Този път той се обърна по-почтително към нас:

— Проклятието на циганина продължава да тегне и до днес — каза под укорителния поглед на свещеника.

Петрус настоя да разбере как. Свещеникът заяви, че това са хорски приказки, не срещат никаква подкрепа от страна на Църквата. Но собственикът на бара продължи:

— Преди да умре, циганинът каза, че неговите демони ще се вселят в най-малкото дете от селото. Когато детето пораснело, остареело и си отидело от този свят, демоните щели да преминат в друго дете. И така с векове.

— Земята тук е същата като в селата наоколо — каза свещеникът. — Когато при тях има суша, има я и при нас. Когато там вали и реколтата е добра, и ние пълним хамбарите си. Тук не се е случило нищо, което да не се е случвало и в съседните села. Цялата история е една голяма измислица.

— Не ни се е случило нищо, понеже сме изолирали проклятието — каза съдържателят на бара.

— Ами да отидем при него — отвърна Петрус.

Свещеникът се засмя и каза, че това са врели-некипели. Съдържателят се прекръсти. Никой обаче не помръдна.

Петрус поиска сметката и настоя някой да ни отведе при човека, приел проклятието. Свещеникът се извини и каза, че трябва да се връща в църквата. Имал важна работа. И излезе, преди да успеем да кажем нещо.

Собственикът на бара погледна ужасен към Петрус.

— Не се притеснявай — каза водачът ми. — На нас ни стига да ни посочиш дома му. Ние ще се опитаме да освободим града от проклятието.

Съдържателят излезе с нас на прашната улица, блеснала под жаркото следобедно слънце. Вървяхме заедно до края на селото. Там той ни посочи една отдалечена къща край Пътя.

— Редовно пращаме храна, дрехи и каквото е необходимо — извини се той. — Но дори и свещеникът не ходи там.

Сбогувахме се и се отправихме към къщата. Съдържателят на бара остана да чака, може би си е мислил, че ще я подминем. Петрус обаче отиде до входната врата и потропа. Когато се обърнах, съдържателят на бара бе изчезнал.

Една жена на около шейсет години дойде да ни отвори вратата. До нея стоеше огромно черно куче, което изглеждаше доволно от посещението ни и махаше с опашка. Жената попита какво искаме. Каза, че е заета, че пере и че е оставила тенджери на котлона. Но не изглеждаше изненадана от посещението ми. Реших, че много поклонници, които не знаят за проклятието, вероятно са чукали на вратата й да търсят подслон.

— Ние сме поклонници по Пътя за Компостела. Нуждаем се от малко топла вода — каза Петрус. — Знам, че вие няма да ми откажете.

Жената ни отвори вратата доста неохотно. Влязохме в малко салонче. Беше чисто, но бедно обзаведено. Имаше едно канапе с раздрана изкуствена тапицерия, бюфет, маса с пластмасов плот п два стола. На бюфета стоеше изображение на Пресветото Сърце Исусово, имаше статуетки на светци и разпятие, направено от парченца огледало. В салончето имаше още две врати. През едната можех да зърна спалнята. Жената преведе Петрус през другата, от която се влизаше в кухнята.