Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 37

Сетне всичко мина на забавен каданс. Видях как жената се доближава към мен с крясъци и се опитва да ме изтласка навън. Видях, че Петрус хваща жената. Кучето обаче не обръщаше никакво внимание на схватката им. Гледаше ме втренчено, скочи с ръмжене и оголи зъби. Опитах се да разбера странния език, който говорех, но колкото пъти спирах, за да потърся смисъла на думите, властта ми намаляваше и кучето напредваше към мен, ставаше по-силно. Започнах да крещя, без да разбирам какво, а жената се присъедини към крясъците ми. Кучето лаеше и ме заплашваше, но докато продължавах да говоря, бях в безопасност. Чувах нечий гръмък смях, но не знаех дали смехът съществува, или е плод на въображението ми.

Внезапно, сякаш всичко се случваше едновременно, в къщата нахлу вятър, кучето нададе силен вой и скочи върху мен. Аз вдигнах ръка, за да предпазя лицето си, изкрещях някаква дума и зачаках схватката.

Кучето се хвърли върху мен с цялата си тежест и аз паднах върху канапето с изкуствена тапицерия. За няколко секунди останахме втренчени един в друг, после то хукна навън.

Заплаках неудържимо. Сетих се за семейството си, за жена си, за приятелите си. Изпитвах огромен прилив на любов, някаква безгранична абсурдна радост, защото същевременно осъзнавах цялата история с кучето. Петрус ме хвана за ръката и ме поведе навън. Жената избутваше и двама ни. Потърсих с поглед животното, но от него нямаше и помен. Прегърнах Петрус и продължих да плача, докато вървяхме под слънцето.

Не си спомнях как сме се движили. Дойдох на себе си едва когато бях седнал до един извор. Петрус плискаше с вода лицето и тила ми. Поисках да пийна една глътка, но той каза, че ако сега пия нещо, ще повърна. Гадеше ми се малко, но бях бодър. Бях обзет от безкрайна любов към всичко и към всички. Огледах се и видях дърветата край пътя, изворчето, където бяхме спрели, усетих свежия ветрец и чух птичите трели в гората. Виждах лицето на моя ангел, както го нарече Петрус. Попитах дали сме далеч от дома на жената. Той каза, че сме вървели около петнайсет минути.

— Сигурно искаш да знаеш какво се случи — каза той.

В действителност това нямаше никакво значение. Аз бях щастлив от обзелата ме огромна любов. Кучето, жената, съдържателят на бара, всичко бе някакъв далечен спомен, който сякаш нямаше отношение към чувствата ми в момента. Казах на Петрус, че искам да походя малко, понеже се чувствам добре.

Станах и отново поехме по Пътя на Сантяго. До вечерта почти не продумах. Бях потънал в онова приятно усещане, което сякаш изпълваше всичко. От време на време си мислех, че Петрус е поставил някакъв наркотик в чая, но и това беше без значение. Важни бяха планините, поточетата, цветята край пътя, благородните черти на лицето на моя ангел.