Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 34

— Но аз все още нямам меч — отвърнах.

— Затова Пратеникът не може да ти навреди много. Но дори и така е по-добре да не го улесняваш.

Ритуалът беше свършил. Сбогувах се с Петрус и се върнах в хотела. В леглото си помислих за бедното момче, което ни сервира обяда. Изпитвах желание да се върна и да го науча на ритуала на Пратеника. Искаше ми се да му кажа, че всичко може да се промени, стига да поиска. Но нямаше никакъв смисъл да се опитвам да спася света — та аз дори не бях успял още да спася самия себе си.

Любовта

Да разговаряш с Пратеника не означава да го разпитваш за света на духовете — каза Петрус на другия ден. — Пратеникът ще ти служи за едно: да ти помага в материалния свят. От своя страна той ще ти помага, ако знаеш точно какво искаш.

Бяхме спрели в някакво селище, за да пийнем по нещо. Петрус си бе поръчал бира, а аз — безалкохолно. Подложката на моята чаша беше от прозрачна пластмаса. Вътре имаше оцветена вода. Пръстите ми рисуваха абстрактни фигурки по нея. Бях притеснен.

— Ти ми каза, че Пратеникът се е проявил чрез хлапето, защото е искал да ми каже нещо.

— Нещо спешно — потвърди той.

Продължихме да си говорим за пратеници, ангели и демони. Трудно ми бе да приема тази толкова утилитарна употреба на мистериите от Традицията. Петрус настояваше на идеята си, че винаги трябва да търсим награда, а аз си мислех за думите на Христос, че богатите няма да отидат на небето.

— Исус също е възнаградил човека, който успял да умножи имането на своя господар. Не са му повярвали само заради хубавите думи. Наложило се е да се доказва с чудеса и да възнаграждава последователите си.

— Никой да не злослови за Исус в моя бар — прекъсна го съдържателят на бара, който се бе вслушал в разговора ни.

— Никой не злослови за Исус — отвърна Петрус. — Да се говори лошо за Исус е все едно да се извърши грях в негово име. Именно това обаче сторихте вие на площада. Съдържателят на бара се поколеба за миг, но бързо отговори:

— Аз нямам нищо общо. Тогава съм бил дете.

— Виновни са винаги другите — промърмори Петрус. Човекът излезе през вратата към кухнята. Попитах за какво става дума.

— Преди петдесет години, в средата на XX век, един циганин бил изгорен жив тук, на площада. Обвинили го в магьосничество и в хулене на Светото причастие. Случаят останал незабелязан сред новините от Гражданската война в Испания. Днес никой не го помни. Освен жителите на този град.

— А ти откъде знаеш за него, Петрус?

— Знам, защото вече съм изминавал Пътя на Сантяго. Продължихме да пием в празния бар. Навън напичаше. Беше време за сиеста. Не след дълго съдържателят на бара се върна с енорийския свещеник.

— Кои сте вие? — попита свещеникът.

Петрус посочи мидата върху раницата си. Вече от хиляда и двеста години поклонниците минаваха по пътя пред бара. Според местните обичаи всеки поклонник трябваше да бъде зачетен и добре приет, каквото и да се случи. Свещеникът веднага смени тона.

— Как така поклонници по Пътя на Сантяго хулят Исус? — попита той, а тонът му беше някак нравоучителен.