Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 21

— Аз имам добър водач.

— Опитай се да разчиташ главно на самия себе си. За да не се налага в продължение на шест дни да се движиш напред-назад из Пиренеите.

Значи отецът вече знаеше за случката.

Стигнахме при Петрус и се сбогувахме. От Ронсесвал излязохме на сутринта. Мъглата се беше разсеяла напълно. Пред нас се простираше равен прав път и аз започнах да забелязвам жълтата маркировка, за която отец Жорди ми бе споменал. Раницата ми беше малко по-тежка, понеже си бях купил бутилка вино от кръчмата, макар Петрус да ми бе казал, че не е необходимо. След Ронсесвал по пътя щяло да има стотици градчета и рядко сме щели да спим на открито.

— Петрус, отец Жорди ми говори за Второто пришествие, сякаш е нещо, което се случва.

— Наистина се случва. Постоянно. В него е тайната на твоя меч.

— Ти ми каза, че ще се срещна с магьосник, а аз се запознах с един свещеник. Какво общо има магията с лическата църква?

Петрус каза една-едничка дума.

— Всичко.

Жестокостта

Там, точно на онова място, бе погубена любовта — каза старият селянин, сочейки към параклисче в скалите.

Бяхме вървели непрестанно в продължение на пет дни. Спирахме само да ядем и да спим. Петрус все още бе твърде сдържан по отношение на личния си живот, но за сметка на това силно се вълнуваше от Бразилия и моята работа. Каза, че много обича страната ми, защото веднага си представял Христос Изкупителя от Корковадо — с разперени ръце и без да е изтезаван на кръста. Искаше да знае всичко и дълго ме разпитва дали жените са така хубави както тук. Жегата през деня беше почти нетърпима. Във всички барове и градчета, в които влизахме, хората се оплакваха от сушата. Заради жегата престанахме да се движим между два и четири следобед, когато слънцето е най-силно, и така придобихме испанския навик за сиеста.

Онзи следобед, докато си почивахме насред една маслинова плантация, при нас дойде възрастен селянин и ни почерпи с по глътка вино. Дори и при жега обичаят с виното от векове е част от живота на жителите в района.

— И защо там да е била погубена любовта? — запитах, понеже възрастният човек искаше да завърже разговор.

— Преди много векове имало една принцеса, която поела по Пътя на Сантяго. Фелисия Аквитанска. Тя решила да се откаже от всичко и да заживее на това място, когато се върне от Компостела. Ставало дума за истинска любов, тъй като поделила богатствата си с бедните от областта и се грижела за болните.

Петрус бе запалил една от ужасните си собственоръчно свити цигари, но въпреки безизразния му поглед усетих, че е заинтригуван от историята.

— Тогава нейният брат, дук Гилермо, бил пратен от баща им да я прибере обратно. Фелисия отказала. В отчаянието си дукът я пробол с кинжал насред параклисчето, което виждате в далечината и което тя построила със собствените си ръце, за да се грижи за болните и да възхвалява Бога.

След като дошъл на себе си и осъзнал какво е сторил, дукът отишъл в Рим, за да помоли папата за прошка. За наказание папата го накарал да отиде на поклонение в Компостела. Тогава се случило нещо необикновено. Когато се връщал и стигнал до това място, почувствал същия порив да остане и да заживее в построения от сестра му параклис, както и да се грижи за бедните до сетния ден на дългия си живот.