Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 19

— Виното е от мен — каза той. — Ще си легнем рано, защото утре искам да те запозная с един голям магьосник.

Спах дълбоко, без да сънувам. Щом денят започна да се промъква по единствените две улички на градчето Ронсесвал, Петрус потропа на вратата на моята стая. Бяхме се настанили на горния етаж на кръчмата, която беше и хотел.

Пихме черно кафе, хапнахме хляб със зехтин и тръгнахме. Над мястото се стелеше гъста мъгла. Разбрах, че Ронсесвал не е точно град, както си бях представял отначало. По времето на големите поклонения това е бил най-големият манастир в областта, с влияние дори върху територии отвъд Навара. Малкото му сгради принадлежаха на религиозно братство. Единствената „светска“ постройка беше кръчмата, в която преспахме.

* * *

Повървяхме през мъглата и влязохме в голямата църква. Вътре се молеха няколко монаси в бели обредни одежди. Първата сутрешна служба. Установих, че не мога да схвана нито дума, тъй като литургията беше на езика на баските. Петрус се настани на една от най-отдалечените пейки и ме помоли да седна до него.

Църквата наистина беше огромна, пълна с безценни произведения на изкуството. Петрус тихичко ми обясни, че е построена с даренията на крале и кралици от Португалия, Испания, Франция и Германия, като мястото предварително било определено от император Карл Велики. В олтара стоеше образът на Света Богородица от Ронсесвал. Цялата беше от масивно сребро, а лицето й — от скъпо дърво. В ръцете си държеше букет, чиито цветя бяха от скъпоценни камъни. Мирисът на тамян, готическата архитектура, облечените в бяло свещеници и техните песно-пения ме докарваха до състояние, подобно на транс, както по време на ритуалите на Традицията.

— Ами магьосникът? — попитах, като се сетих какво ми бе казал предишната вечер.

Петрус посочи с глава един монах на средна възраст. Слаб, с очила, седеше заедно с другите монаси на дългите пейки от двете страни на главния олтар. Магьосник, който е и монах! Изпитах желание литургията веднага да свърши, но както ми бе казал Петрус предишния ден, ние сами определяме темпото, на времето. Заради моята припряност литургията продължи повече от час.

Когато свърши, Петрус ме остави сам на пейката и изчезна зад вратата, откъдето бяха излезли монасите. Известно време разглеждах църквата. Усещах, че трябва да се помоля, но не успявах да се съсредоточа. Образите ми се струваха далечни, привързани към минало, което никога не ще се върне, както не ще се върне и златният век на Пътя на Сантяго.

Петрус се появи на вратата и без да промълви и дума, ми направи знак да го последвам.

Стигнахме до една вътрешна градина на манастира. Градината бе опасана от сводеста каменна галерия. В центъра имаше фонтанче, където бе седнал и ни очакваше споменатият монах с очилата.

— Отче Жорди, ето го поклонника — каза Петрус, като ме представи.

Отецът ми подаде ръка и аз го поздравих. Повече никой не проговори. Зачаках нещо да се случи, но долавях единствено далечното кукуригане на петли, както и крясъците на ястребите, литнали за всекидневния си лов. Монахът ме гледаше безизразно. Погледът му напомняше онзи на мадам Лурдес, след като бях произнесъл древната дума.