Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 18

УПРАЖНЕНИЕТО ПО СКОРОСТ

Върви в продължение на двайсет минути два пъти по-бавно, отколкото обикновено се движиш. Обърни внимание на всички подробности, хора и гледки край теб. Най-подходящото време за това упражнение е, след като си обядвал.

Упражнението се повтаря в продължение на седем дни.

В началото гледах единствено към кръчмата. Стара сградичка на два етажа с дървена табела над вратата. Бяхме толкова близо, че дори съумявах да прочета годината, когато е била построена — 1652-ра. Движехме се, но ми се струваше, че не сме помръднали. Петрус местеше крак пред крак по възможно най-бавния начин. Аз повтарях всичко след него. Извадих от раницата часовника и го сложих на ръката си.

— Така дори е по-зле — каза той, — защото времето не тече винаги с еднакво темпо. Ние определяме темпото на времето.

Започнах да си поглеждам часовника постоянно и разбрах, че има право. Колкото по-често го поглеждах, толкова по-бавно се нижеха минутите. Реших да следвам съвета му и прибрах часовника в джоба си. Опитах се да обърна внимание на пейзажа, на равнината, на камъните, по които стъпвам, но все поглеждах към кръчмата и се уверявах, че не сме помръднали. Реших да си разказвам наум разни случки, но упражнението толкова ме изнервяше, че не успявах да се концентрирам. Когато повече не издържах, извадих часовника — бяха минали едва единайсет минути.

— Не превръщай упражнението в мъчение, защото то не е измислено с такава цел — каза Петрус. — Опитай се да извлечеш някакво удоволствие от скоростта, към която не си привикнал. Променяйки начина, по който обикновено правиш нещата, ти позволяваш в теб да израсте един нов човек. В края на краищата обаче ти сам решаваш.

Любезният тон на последното изречение ме поуспокои малко. Щом аз сам решавам, по-добре да извлека някаква полза от ситуацията. Поех дълбоко въздух, и се опитах да не мисля за нищо. Предизвиках вътре в себе си едно особено състояние, сякаш времето беше нещо далечно и маловажно за мен. Все повече се успокоявах и започвах да виждам с други очи заобикалящата ме среда. Въображението ми, което бе непокорно, докато бях напрегнат, започна да действа в моя полза. Гледах градчето насреща и започнах да творя неговата история — как е било построено, поклонниците, които са минали през него, радостта да срещнеш хора и да намериш подслон след студения вятър на Пиренеите. В даден момент реших, че откривам някакво силно, загадъчно и изпълнено с мъдрост присъствие. Въображението ми изпълни равнината с рицари и битки. Можех да виждам блесналите под слънцето мечове и да чувам бойните викове. Градчето вече не беше просто място, където да сгрея душата си с вино, а тялото си да загърна в одеяло. Беше исторически паметник, дело на славни мъже, изоставили всичко, за да дойдат да се заселят в тази пустош. Изведнъж видях света, който ме заобикаляше, и си дадох сметка, че твърде рядко съм му обръщал внимание.

Когато се осъзнах, вече бяхме пред входа на кръчмата и Петрус ме приканваше да вляза.