Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 16

— Аз съм щастлив, че съм тук — каза Петрус. — Защото работата, която оставих несвършена, вече не е от значение, докато онази, която ще свърша после, ще е много по-добра.

Когато прочетох творбата на Карлос Кастанеда, много исках да срещна стария индиански магьосник Дон Хуан. Но когато видях Петрус да гледа планините, ми се стори, че съм с някой като него.

Привечер на седмия ден, след като минахме през една борова гора, се изкачихме на висок хълм. Там Карл Велики за пръв път се молил на испанска земя. Стар паметник приканваше на латински всеки да каже по една молитва за спасение. Ние изпълнихме призива на паметника. После Петрус каза да направя за последно упражнението на семенцето. Всичко протече нормално до мига, в който протегнах ръце и започнах да си представям слънцето. Когато стигнах дотам, където огромното слънце блестеше над мен, усетих как изпадам в дълбок транс. Човешките ми спомени лека полека започнаха да избледняват и това, което вършех, вече не беше просто едно упражнение. Бях станал дърво. Бях доволен и щастлив. Слънцето блестеше и се въртеше около оста си — такова нещо не се беше случвало предишните пъти. Останах така — с протегнати клони, с раздвижвани от вятъра листа, без изобщо да ми се иска да изляза от това състояние. Внезапно нещо ме докосна и за част от секундата ми притъмня.

Веднага отворих очи. Петрус ме зашлеви и ме сграбчи за раменете.

— Не забравяй целите си! — каза той гневно. — Не забравяй, че има още много да учиш, преди да откриеш своя меч!

Седнах на земята, зъзнещ от студения вятър.

— Винаги ли така се случва? — попитах.

— Почти винаги — отвърна ми той. — Предимно с хора като теб. Запленяват ви детайлите и забравяте какво търсите.

Петрус измъкна пуловер от раницата си и го облече. Аз сложих върху IШУЕ КУ резервната си фланелка. Дори не бях помислял, че посред лято, наречено от вестниците „най-горещото от десет години насам“, може да е толкова студено. Двете фланелки все пак ме предпазваха от вятъра, но помолих Петрус да се движим по-бързо, за да се стопля.

Сега пътят се спускаше надолу и беше лесно. Реших, че съм така премръзнал, понеже не бяхме яли почти нищо, само малко риба и диви плодове. Но той каза, че не е от това, и ми обясни, че е толкова студено, защото сме стигнали най-високата точка от прехода ни през планините.

Не бяхме изминали и петстотин метра, когато на един завой светът внезапно се преобрази. Пред погледа ни се простираше огромна вълниста равнина. А отляво на склона, на по-малко от двеста метра, ни очакваше красиво градче с пушещи коминчета.

Ускорих крачка, но Петрус ме задържа.

— Смятам, че моментът е подходящ да ти преподам втората практика на РАМ — каза той и седна на земята. С жест ме накара да сторя като него.

Неохотно седнах и аз. Гледката на градчето с пушещите коминчета доста ме смути. Внезапно си дадох сметка, че вече от седмица бродим из горите, без да сме видели жива душа, спим на открито и вървим по цял ден. Моите цигари бяха свършили и бях принуден да гълтам ужасния дим на свитите от Петрус цигари. Да нощувам в спален чувал и да ям риба без подправки ми харесваше много, когато бях на двайсет години, но там, по Пътя на Сантяго, това изискаше много смирение. Нетърпеливо чаках Петрус най-накрая да свие цигара и да я изпуши в мълчание. А аз мечтаех за една сгряваща чаша вино в бара, който мернах на по-малко от пет минути път.