Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 14

„Нещото горе“ беше полето. Почувствах топлината на слънцето, жуженето на насекомите, шума на река в далечината. Бавно станах, със затворени очи. Мислех, че всеки момент ще изгубя равновесие и ще се върна в земята, но продължавах да раста. Ръцете ми се отвориха, а тялото ми се изпъваше. И ето ме, прероден, с желание да бъда окъпан отвътре и отвън от онова огромно слънце, което блестеше и настояваше да раста още и още, да се протягам, за да го обгърна с всичките си клони. Все повече напрягах ръцете си, мускулите на цялото тяло започнаха да ме болят, но аз чувствах, че съм висок хиляда метра и че мога да обхвана множество планини. Тялото ми се разрастваше, разрастваше, докато накрая мускулната болка стана толкова силна, че не можех да издържам повече и нададох вик.

Отворих очи. Петрус стоеше пред мен, усмихваше се и пушеше. Светлината на деня още не беше изчезнала, но се изненадах, че няма слънце и че просто съм си го представял. Попитах го дали иска да му опиша усещанията си, но той не пожела.

— Преживяното е нещо много лично и ти трябва да го запазиш за себе си. Как бих могъл да оценя усещанията ти? Те са твои, не мои.

Петрус каза, че ще спим точно на онова място. Стъкнахме малък огън, изпихме остатъка от виното в бутилката, аз приготвих няколко сандвича с гъши пастет, който бях купил, преди да стигна до Сен Жан. Петрус отиде до близката река и донесе няколко риби, които опекохме на огъня. После легнахме в спалните чували.

Онази първа нощ по Пътя на Сантяго е сред най-вълнуващите ми преживявания. Беше студено, макар да бе лято. Все още усещах вкуса на виното, което Петрус беше донесъл. Погледнах към небето. Над мен беше Млечният път, чертаещ дългия маршрут, който трябваше да извървим. Преди време това би ме разстроило, би ме изпълнило с ужасяващото опасение, че няма да успея, че съм твърде малък за такова изпитание. Но днес аз бях едно семенце и се бях родил отново. Бях открил, че въпреки уюта на земята и въпреки съня, в който бях потънал, животът „там горе“ е много по-хубав. Аз можех винаги да се възродя, колкото пъти пожелаех, докато ръцете ми станат достатъчно големи, за да успея да прегърна земята, откъдето съм дошъл.