Читать «Свят извън времето» онлайн - страница 9

Корбел не искаше да умира. Беше съвсем здрав и поне с двайсет години по-млад, отколкото в мига на своята смърт. Обучението за рамър му се струваше все по-интересно. Само ако престанеха да се отнасят с него като със собственост…

Съвсем като в казармата, но дори и тя беше преди двеста години. По-точно двеста и четиресет. Научил се бе да изпълнява заповеди, но и досега трудно ги преглъщаше.

И въпреки това, контрольорът не беше повторил заповед, нито се бе усъмнил в това, че нарежданията му ще бъдат изпълнявани. Ако Корбел откажеше, дори само веднъж, знаеше добре какво ще последва. И Пирс знаеше, че той знае. Атмосферата напомняше по-скоро концентрационен лагер, отколкото казарма.

За тях съм като зомби.

Не, не биваше да мисли така. Но нима е нещо повече от един съживен труп? Интересно, какво ли са направили със скелета? Може би са го кремирали?

Животът му не беше никак приятен. Подтискаше го положението му в обществото. Нямаше с кого да разговаря, с изключение на Пирс, когото намразваше все повече. Непрестанно беше гладен. Единствената дневна дажба се задържаше съвсем за кратко в стомаха му. Нищо чудно, че тялото му беше така мършаво.

Ако въобще живееше някъде, това беше в учебната зала. В креслото той беше рамър. Безсилието му се превръщаше във всемогъщество. Звезден човек! Яхнал пламъка, който се подхранваше от милион слънца, изсмукващ гориво от самото междузвездно вещество, разтворил своите електромагнитни полета като крила, с обхват стотици мили…

Две седмици след като Държавата го върна към живот, Корбел научи своя бъдещ курс.

Седеше отпуснат в креслото, което не беше кой знае колко пригодено за натоварвания. Във вената му бавно капеше разтвор на РНК. Отдавна бе престанал да обръща внимание на иглата. На екрана имаше карта на бъдещия му курс, зелена три-измерна решетка. Корбел вече не се впечатляваше от три-измерните изображения.

Пред очите му решетката се завъртя.

Появиха се две миниатюрни кълбета и блестяща топка, заобиколени от светла корона. Вече познаваше тази част от курса. От Луната щеше да го изстреля линеен ускорител, да го форсира до звездолетна скорост и да го насочи към Слънцето. Слънчевото притегляне щеше да увеличи скоростта му, а електромагнитните полета на звездолета щяха да уловят и изгорят самия слънчев вятър. После звездолетът щеше да напусне Слънчевата система и да продължи да се ускорява…

Картата на учебния екран започна бързо да се мени. Разстоянията между звездите бяха огромни, чудовищни. Звездата на Ван Маанан се намираше на двайсет светлинни години.

Малко след средата на пътя щеше да започне забавянето. Точността беше от изключително значение. Трябваше да намали достатъчно скоростта, за да пусне биологичните сонди — но не чак толкова, че да излезе извън пределите на рам-режима. Освен това, трябваше да използва звездата на Ван Маан за да промени своя курс. И най-малката грешка беше изключена.

После отново към следващата цел, която беше още по-далеч. Корбел не откъсваше очи от екрана… и попиваше всичко… макар някаква частица от подсъзнанието му вече да притежаваше тези познания, а друга, незасегната от учебния процес и запазила невинността си, следеше възторжено полета из космическите простори. Десет звезди, всички жълти джуджета от типа на слънцето, със средно разстояние помежду им — петнадесет светлинни години. Имаше един участък от петдесет и две светлинни години, където почти щеше да достигне скоростта на светлината. Колкото и странно да бе, при подобни скорости ефективността на Бусардовия двигател се повишаваше. Благодарение на увеличения водороден приток корабът можеше да съсредоточи силовите полета близо до корпуса и да им придаде допълнителна мощ.