Читать «Свят извън времето» онлайн - страница 8

— А дотогава ме чака робски труд. Всъщност, това мен не ме касае…

— Разбира се, че не. Корбел, твоят труд в никакъв случай не е робски. Робът няма право да се отказва. А ти би могъл да си смениш работата веднага щом поискаш. Осигурена е пълна свобода на избора.

Корбел потрепери.

— И робът има право да се самоубие.

— Да се самоубие, глупости — ядоса се контрольорът. — Джеръм Корбел е мъртъв. Мога да ти подаря скелета му, за сувенир.

— Не се съмнявам — за миг Корбел си представи как грижливо лъска побелелите си кости. Всъщност, къде ще държи подобна вещ? На койката до него?

— Така де. Но да не забравяме, че ти си един престъпник с промит мозък. Бих добавил — напълно справедливо. Престъплението, което си извършил, ти отнема правото на гражданство, но все още можеш да избираш между различните професии. Кой роб би могъл да избира работата си?

— И все пак ще усещам, че умирам.

— Глупости. Заспиваш и това е всичко. Когато се събудиш, вече имаш други спомени.

Темата не му беше никак приятна. След този разговор Корбел избягваше да я обсъжда. Ала не можеше да избягва разговорите с контрольора. И без това, Пирс бе единственият човек на този свят, с който би могъл да общува. В дните, в които не се появяваше, Корбел се чувстваше измамен, разгневен.

Веднъж подхвана разговор за гравитационните точкови източници.

— По наше време не знаехме нищо за тях.

— Знаели сте. Неутронни звезди и черни дупки. Още през 1970 година сте определили местоположението на няколко пулсара, а математиците са описали пулсарния разпад. Това, за което трябва най-много да внимаваш е разпадащ се пулсар на пътя на твоя звездолет. За черните дупки не се безпокой. Няма да минаваш край тях.

— Добре, но…

Пирс го погледна усмихнато.

— Май доста неща не знаеш за собственото си време, а?

— Я стига, та аз бях архитект. Защо ми е било необходима да се интересувам от астрофизика? А и не разполагахме с вашата техника на обучение — това му напомни за нещо друго. — Пирс, каза, че си научил английски с помощта на РНК-инжекции. А от къде взехте тази РНК?

Пирс се усмихна отново и си тръгна.

Твърде малко време му оставаше за спомени. Но и тези мигове му стигаха. Понякога, докато лежеше заслушан в глъчката наоколо и възклицанията от койките за любовни упражнения, той си припомняше различни лица от неговото минало.

Най-често това беше Мирабела. Винаги Мирабела. Мирабела край перилата, докато отплуваха от пристанището на Сан Педро, загоряла, усмихната, ведра, с неизменните тъмни очила. Мирабела, по-възрастна, белязана с печата на изтощението и тревогите, протегнала ръка за сбогом… преди той да умре. Мирабела по време на медения им месец. За двайсет и две години съвместен живот двамата се бяха сраснали като издигащи се в съседство дръвчета.

И всеки път трябваше да си припомня, че е умряла преди двеста години.

Нямаше я на този свят и племенницата му, която тогава бе съвсем мъничка, още първолачка, а той вече се гърчеше от непоносими болки. Нямаше я и дъщеря му — Ан. Нямаше ги и тримата му внуци — а тогава едва бяха проходили. Който и да си спомнеше, всички бяха мъртви. Всички, с изключение на него.