Читать «Свят извън времето» онлайн - страница 28

— Ние почти не сме гладували. А когато това се е случвало… — почти не си спомняше Пирса да е млъквал на средата на изречението.

— Няма нищо по-силно от това, да се разпореждаш с водата на твоя народ. С течение на времето империите на водния монопол отслабват до такава степен, че една единствена орда варвари би могла да ги покори. Но, Пирса, вън от Държавата няма такива орди.

Доста по-късно Корбел научи, че този разговор е довел до съществена промяна в живота му. Но по онова време, само подозираше, по мълчанието на Пирса, че го е обидил жестоко.

А Пирса не беше Пирс. Контрольорът бе мъртъв отдавна, а компютърната личност никога не бе причинявала зло на Корбел. Не биваше да го забравя. Корбел реши да не разговаря повече за Държавата. Пирса беше лоялен към нея, докато Корбел съзнателно я ненавиждаше.

Имаше още една тема, която не след дълго се наложи да забрави. Това стана веднъж, когато за кой ли път натякваше на Пирса:

— Все още съжалявам, че не изпратихте с мен жена.

— Необходимо ли е да ти напомням, че животоподдържащата система не може да поеме двама души? Или че Слънцето се намира на огромно разстояние зад нас? А също и че нивото на сексуалното влечение при теб е ниско? Ако не беше такова, сега нямаше да си тук.

— Само защото не мога да го правя пред другите — възрази гневно Корбел.

— Двойните легла в спалното помещение не бяха единствената проверка. Същото се получи и при асоциативния тест. Просто имаш ниско ниво на тестостерона.

— Ах, ти, лишено от топки чудовище! Какво право имаш да ми говориш за сексуално влечение?

— Държавата никога не е изпитвала недостиг на тестиси — отвърна безизразно Пирса.

Интересно, запита се Корбел, дали Пирс би реагирал по същия начин? Отговорът на Пирса бе доста странен… но той очевидно влагаше някакъв смисъл в него. Корбел престана да говори за жени.

Изминаха шест месеца. Безброй звезди останаха зад тях. Някои преминаха достатъчно близо, за да се разтворят като виолетови проходи към ада, а сетне да избледнеят като огненочервени топки. Корбел пълнееше, не можеше да се понася, усещаше че и Пирса не може да го понася и един ден отново се покатери в големия ковчег.

Всъщност, това се случи седем пъти.

3

— Корбел? Какво има? Говори, моля те.

Корбел въздъхна в хибернационната камера. Не смееше да помръдне. Вече беше привикнал към тези усещания — ужасната слабост, глада, после шестте месеца на принудително тъпчене и упражнения и накрая целият цикъл се завърташе отново. При това седмо пробуждане, той изпитваше смъртна неохота да се връща към живота.

— Корбел, моля те, кажи нещо. Регистрирам наличието на сърдечна дейност и дишане, но не мога да те видя. Да не си се парализирал? Имаш ли нужда от електрошок?

— Разкарай се с твоя електрошок.

— Можеш ли да се движиш, или си твърде слаб?

Той се надигна. Виеше му се свят. Корабът се движеше с минимална тяга.