Читать «Бриджет Джоунс: на ръба на разума» онлайн - страница 23

— Пушиш ли?

— Отказах ги — измърках.

На това място Бунтовника красноречиво се загледа в чантата ми, където, добре де, имаше пакет „Силк Кът Ултра“, но какво от това?

— Кога ги отказа? — строго запита той, като чаткаше нещо на компютъра, което очевидно щеше да влезе направо във файловете на партийната централа на консерваторите и да ми осигури скоропостижно изпращане в трудов лагер следващия път, когато ме глобят за неправилно паркиране.

— Днес — твърдо отсякох аз.

Най-накрая Бунтовника измери тлъстаците ми с щипки за пране.

— Правя тези знаци, за да разбера какво меря — началнически поясни той, докато с помощта на мек флумастер ме покриваше с кръгчета и кръстчета. — Ще се махнат с малко медицински спирт.

След това трябваше да ида в залата и да правя упражнения, придружени от всякакви докосвания и погледи отблизо с Бунтовника — напр., стояхме един срещу друг, всеки сложил ръце на раменете на другия. Бунтовника клякаше и здраво удряше със задник постелката, а аз правех несръчни опити леко да свия колене. Най-накрая цялата работа заприлича на дълъг интимен секссеанс с Бунтовника, като че ли ходехме от месеци. След това се облякох и взех душ, неуверена какво трябва да правя — струваше ми се, че приличието налага поне да се върна и да го попитам кога ще се прибере за вечеря. Но, разбира се, щях да ходя на вечеря с Марк Дарси.

Мн. развълнувана за вечерята. Пробвах тоалета и наистина изглеждам отлично, със строен силует, изпълнена с признателност към страховитите гащи, за които не е нужно той да научава. Освен това не виждам причина защо да не съм подходяща дама за него. Светска жена с кариера и т.н.

Полунощ. Когато най-сетне пристигнах в Гилдхол, Марк нервно крачеше напред-назад с вечерно облекло и огромен балтон. Фу. Обичам, когато излизам с някого и той изведнъж ми заприлича на крайно привлекателен непознат и единственото, което искам, е да хукнем към къщи и да се чукаме до самозабрава, сякаш току-що сме се запознали. (Не че имам навика да върша това с хора, с които току-що съм се запознала, естествено.) Когато ме видя, изглеждаше дълбоко шокиран, после оправи физиономията си и ме поведе към вратата с вежлив маниер на завършил обществено училище [Вероятно става дума за public school — във Великобритания добро училище, поддържано от частни дарения, обикновено с разделение между момчетата и момичетата, подготвящо за университетско образование’. Тъй като в САЩ така се наричат държавните училища, където се учи без учебни такси, това предизвиква недоразумения и у англоезичноговорещите. Вижте по този повод шегата на Бил Брайсън в „Записки от една голяма страна“ на 123.dir.bg — бел. Сашо].

— Съжалявам, че закъснях — задъхано казах аз.

— Не си — отвърна той. — Излъгах те за часа. — Отново ме изгледа доста странно.

— Какво? — запитах го аз.

— Нищо, нищо — прекалено спокойно и приятно отговори той, сякаш бях луда, качила се на покрива на кола със сатър в едната ръка и тавата на жена му в другата. Вмъкна ме през вратата, която униформен портиер ни придържа отворена.