Читать «Бриджет Джоунс: на ръба на разума» онлайн - страница 24

Влязохме във висок вестибюл с тъмна ламперия, пълен с множество старци във вечерни облекла, които тихо си приказваха. Видях жена с елече от пайети, която ме загледа особено. Марк й кимна мило и ми прошепна в ухото:

— Защо не прескочиш до тоалетната и не си погледнеш лицето?

Втурнах се натам. Уви, в мрака на таксито бях сложила тъмносивите сенки за очи на бузите си вместо руж, може да се случи на всеки, тъй като опаковките им са еднакви. Когато излязох от тоалетната, чисто измита, и ми взеха палтото, се заковах на място. Марк разговаряше с Ребека.

Беше облечена с тежко падаща сатенена рокля без гръб, с цвят на кафе, която прилепваше към всяка лишена от плът нейна кост, очевидно без корсет. Почувствах се като баща ми, който се яви на кулинарния конкурс на празника на Графтън Ъндъруд с торта, а когато след журирането се върна при нея, видя отгоре й бележка: „Не отговаря на стандартите на състезанието.“

— Беше толкова смешно — говореше Ребека и влюбено се смееше от сърце право в лицето на Марк. — О, Бриджет! — рече тя, когато се присъединих към тях. — Как си, красавице? — Целуна ме, при което не можах да се сдържа да не направя гримаса. — Смущаваш ли се?

— Да се смущава ли? — намеси се Марк. — Че защо да се смущава? Тя е олицетворение на вродената изисканост, нали, Бридж?

За стотна от секундата забелязах по лицето на Ребека изражение на тревога, но после го сподави и заяви:

— Ах! Колко е мил! Толкова се радвам за вас! — после отплава, като се обърна и хвърли предизвикателен поглед на Марк.

— Изглежда много приятна — отбеляза той. — Винаги е толкова приятелски настроена и интелигентна.

Винаги ли? Замислих се. Винаги? Бях останала с впечатлението, че се е виждал два пъти с нея. Той плъзна ръка в опасна близост с корсета ми, та се наложи да отскоча встрани. Няколко тежкари се приближиха до нас и започнаха да поздравяват Марк за нещо, което бил направил с някакъв мексиканец. Той мило си побъбри с тях около минута-две и умело ни измъкна и насочи към ресторанта.

Беше мн. лъскав: тъмно дърво, кръгли маси, полилеи и пробляскващ кристал. Лошото беше, че трябваше да отскачам от Марк всеки път, когато плъзваше ръка около талията ми.

Нашата маса вече се запълваше с широк спектър от трийсетинагодишни юристи с крехка самоувереност, които гръмко се смееха и се опитваха да се засенчат с плоски шегички, които очевидно са върховете на айсбергите на юридическите и компютърните познания:

— Как ще разбереш, че си се пристрастил към Интернет?

— Като осъзнаеш, че не знаеш пола на тримата си най-добри приятели.

Хааа. Уааа. Хахаха.

— Когато не можеш да напишеш точка, без да добавиш co.uk?

БААААААААААА!

— Когато записваш всичките си задачи в протокола на HTML.

Блааааа хаха. Браааах. Хахах.

Когато цялата зала се зае с яденето, някоя си Луиз Бартън-Фостър (невероятно готова с мнения по всички въпроси адвокатка и от типа, който си представяте как ви насилва да ядете чер дроб) взе думата и започна да обяснява нещо, което звучеше като тримесечна борба с пълни идиоти.

— Но в известен смисъл — говореше тя, яростно вторачена в менюто — човек може да поспори дали целият Европейски протокол е чак толкова несъстоятелен.