Читать «Бриджет Джоунс: на ръба на разума» онлайн - страница 12

Косата ми още беше мокра, когато звънецът на вратата звънна отново, но поне бях с дрехи. Изпитах прилив на среднобуржоазно чувство на вина, когато Гари презрително се ухили на упадъка на безделниците, които се въргалят в леглото, докато един цял истински свят на неуморни труженици е станал толкова отдавна, че на практика вече трябва да обядва.

— Искате ли кафе или чай? — вежливо попитах аз.

— Да. Чаша чай. С четири бучки, но не го бъркай. Загледах го внимателно, чудейки се дали това не е някаква шега като пушенето на цигари, без да гълташ дима.

— Веднага — казах, — веднага. — И се залових да правя чая, а Гари седна на кухненската маса и запали цигара. За нещастие обаче, когато дойде време да му го налея, установих, че нямам нито мляко, нито захар.

Изгледа ме невярващо и плъзна поглед по богатия асортимент от празни винени бутилки.

— Нямаш мляко и захар?

— Млякото, ъъъ, току-що свърши, а не познавам човек, който пие чай със захар… макар че, разбира се, е прекрасно да… ъъъ… пиеш чай със захар — заглъхнах аз. — Сега ще отскоча до магазина.

Когато се върнах, очаквах все пак да е понаизвадил инструментите си от микробуса, но той продължаваше да си седи там и взе да ми разправя някаква дълга и заплетена история за риболов на пъстърва в язовир близо до Хендън. Беше като на делови обяд, където всички избягват темата, за която са се събрали, толкова дълго, че става прекалено неудобно да разрушиш илюзията за прекрасна, чисто другарска сбирка, та така и не стигаш до нея.

Най-сетне прекъснах един безкраен и неразбираем рибарски анекдот с:

— Добре! Да ви покажа ли какво искам да направите? — И веднага разбрах, че съм допуснала грешка, болезнен гаф, предполагащ, че не се интересувам от Гари като от човешко същество, а само като от работник, тъй че трябваше да го върна към анекдота, за да замажа работата.

9,15 ч. сутринта. В службата. Втурнах се на работа, изпаднала в истерия от петминутното си закъснение, само за да открия, че проклетият Ричард го няма никакъв. Макар че всъщност това беше добре, защото ми даде още малко време да съставя плана на защитата си. Странна работа — наоколо нямаше никой! Ясно, в повече от дните, когато се паникьосвам, че съм закъсняла, и си мисля, че всички вече са дошли и четат вестници, тях също ги няма, макар и да не закъсняват колкото мен.

Така, ще нахвърлям ключовите въпроси за срещата. За да ги изясня в главата си, както каза Марк.

„Ричард, да поставяш под въпрос журналистическия ми интегритет заради…“

„Ричард, както знаеш, приемам професията си на телевизионен журналист много сериозно…“

„Защо не идеш на майната си, затлъстял…“

Не, не. Както казва Марк, мисли какво искаш ти, какво иска той и не забравяй печелившия манталитет, както ме съветват „Десетте навика на високо-ефективните хора“. Ааааах!

11,15 ч. сутринта. Беше Ричард Финч, облечен в намачкан малинов костюм с яркосиня подплата, който се втурна гърбом в галоп, сякаш яздеше кон.