Читать «Възгледите на един клоун» онлайн - страница 12

— За щастие Георг бе сирак.

5

Потърсих в телефонния указател номерата на всички, с които щеше да се наложи да говоря. Вляво написах едно под друго имената на тези, от които можех да измъкна малко пари: Карл Емондс, Хайнрих Белен, и двамата мои съученици, единият следваше теология, сега учител, другият помощник свещеник, после Бела Брозен, любовницата на баща ми — а отдясно останалите, които само в краен случай щях да моля за пари: родителите ми, Лео (когото можех да помоля за пари, но той никога нямаше, всичко изхарчваше), членовете на кръжока: Кинкел, Фредебойл, Блотерт, Зомервилд, между тези две колонки имена — Моника Силвс, около чието име нарисувах красива фльонга. На Карл Емондс трябваше да изпратя телеграма и да го помоля да ми се обади по телефона. Той нямаше телефон. Предпочитах да се обадя първо на Моника, но трябваше да й се обадя най-накрая — нашите отношения са в един стадий, в който би било неучтиво както физически, — така и метафизически да я пренебрегна. В това отношение бях в ужасно положение — моногамен по природа, откакто Мари избяга от мен в „метафизически ужас“, както го наричаше тя, аз живеех против волята си, но все пак съвсем естествено — в безбрачие.

Действително в Бохум аз повече или по-малко се подхлъзнах нарочно и паднах на коляното си, за да прекъсна започнатото турне и да замина за Бон. Почти непоносимо страдах от това, което в религиозните й книги на Мари погрешно се нарича „плътски желания“. Само като си представя, че Мари прави с Цюпфнер това нещо, което трябваше да прави само с мен, меланхолията ми стига до отчаяние. Дълго се колебах, докато намерих и телефона на Цюпфнер и го записах в колонката на онези, от които не възнамерявах да искам пари. Мари би ми дала пари, веднага, дори всичко, каквото притежава, и би дошла при мен, да ме подкрепи, особено ако научеше каква серия от неудачи ме бе постигнала, но нямаше да дойде сама. Шест години са дълго време и нейното място не бе в къщата на Цюпфнер, нито на неговата маса, не и в неговото легло. Дори бях готов да се боря за нея, въпреки че думата „боря“ в мен буди само физически представи, значи нещо смешно — сбиване с Цюпфнер. Мари за мен не беше още толкова мъртва, както майка ми бе мъртва за мен. Струва ми се, че живите са мъртви, а мъртвите живеят, но не така, както вярват християните и католиците. За мен момче като този Георг, който се взриви с противотанковата граната, е по-жив от майка ми. Все още виждам пред себе си луничавото, непохватно момче на ливадата пред Аполон и чувам Херберт Калик да крещи: „Не така, не така“, чувам експлозията, само няколко писъка, след това коментара на Калик: „За късмет Георг беше сирак“, а половин час по-късно на вечеря на онази маса, на която седяха да ме съдят, майка ми каза на Лео: „Един ден ти ще правиш това по-добре от това глупаво момче, нали!“ Лео кима, баща ми поглежда към мен, но не намира утеха в очите на десетгодишния си син.