Читать «Възгледите на един клоун» онлайн

Хайнрих Бьол

Възгледите на един клоун

На Анемари

Защото ще видят онова, за което не им се е говорило, и ще разберат това, което не са чули.

1

Вече беше тъмно, когато пристигнах в Бон, наложих си пристигането ми да не протече механично, както се бе получило по време на петгодишното ми постоянно пътуване: надолу по стълбите на гарата, нагоре по стълбите на гарата, оставяне на пътната чанта, изваждане на билета от джоба на палтото, взимане на пътната чанта, подаване на билета, отиване до будката за вестници, купуване на вечерните вестници, излизане навън и повикване на такси. Цели пет години почти всеки ден заминавах за някъде и пристигах някъде, сутрин се изкачвах по стълбите на гарата и слизах по тях, а следобед слизах и се качвах, повиквах такси, бърках в джобовете на палтото си за пари, за да платя на шофьора, купувах си вечерните вестници от будките и в едно ъгълче на моето съзнание се наслаждавах на точно заучената небрежност на тази механичност. Откакто Мари ме напусна, за да се омъжи за Цюпфнер, този католик, действията ми станаха още по-механични, без да загубят от небрежността си. За разстоянието от гарата до хотела, от хотела до гарата има една мярка: таксиметърът. На две марки, на три марки, на четири марки и петдесет от гарата. Откакто Мари я няма, понякога излизах от ритъма си, обърквах хотела с гарата, нервно търсех пред портиера билета си за влака или питах служителя на изхода на гарата за номера на хотелската ми стая, нещо неопределено, което може да се нарече съдба, изглежда ми помагаше да си спомня професията и положението си. Аз съм клоун, официалното название на професията ми е: комик, не съм длъжник на никоя църква, на двадесет и седем години съм и един от моите номера се казва: „Пристигане и заминаване“, една (почти прекалено) дълга пантомима, при която зрителят до края бърка пристигането със заминаването, тъй като най-често репетирам този номер още веднъж във влака (той се състои от повече от шестстотин епизода, чиято хореография естествено винаги трябва да помня), близко е до ума, че понякога се поддавам на собствената си фантазия: нахълтвам в някой хотел, търся разписанието на влаковете, и го намирам, тичам по някакво стълбище нагоре или надолу, за да не изпусна влака си, докато всъщност трябва само да отида в стаята си да се подготвя за представлението. За щастие в повечето хотели ме познават, в разстояние на пет години се създава ритъм с по-малко възможности за вариации, отколкото човек предполага — и освен това моят импресарио, който познава особеностите ми, се грижи нещата да протекат безпрепятствено. Това, което той нарича „чувствителност на артистичната душа“, се уважава напълно и щом вляза в стаята си, ме обгръща „аура на благоразположение“: виждам цветя в красива ваза и едва съм захвърлил палтото си и съм запратил обувките си в ъгъла на стаята (аз мразя обувки), красива камериерка ми носи кафе и коняк, пълни ми ваната и я ароматизира с боров екстракт, който действа успокоително. Във ваната чета вестници, все несериозни, до шест, но най-малко три и с умерено силен глас пея църковни песни: хорали, химни, литургии, които помня още от ученическите си години. Родителите ми, дълбоко вярващи протестанти, бяха привърженици на следвоенната мода за примирение на вероизповеданията и ме изпратиха в католическо училище. Самият аз не съм религиозен, дори не ходя на църква, а използвам литургичните текстове и мелодии като терапия: те ми помагат най-добре да преодолея двете си страдания: меланхолията и главоболието. Откакто Мари премина към католиците (въпреки че Мари си е католичка, това определение ми се струва подходящо), силата на тези две страдания се увеличи и дори Tantum Ergo или Лавретанската литания, досегашният ми фаворит в борбата с болката, почти не ми помагат. Има едно временно действащо средство: алкохолът — а би могло да има и трайно изцеление: Мари; но Мари ме напусна. Един клоун, който пие, пропада по-бързо, отколкото някой пиян майстор пада от покрива на някоя къща.