Читать «Възгледите на един клоун» онлайн - страница 13

Майка ми от години е председател на централния комитет на дружествата за помиряване на расовите противоречия, тя отива в дома Ане Франк, понякога дори ходи до Америка и държи пред американски женски клубове речи за разкаянието на германската младеж с все още нежния си, безобиден глас, с който вероятно е казала на прощаване на Хенриета: „На добър час, дете.“ Този глас можех да чувам по всяко време по телефона, а гласа на Хенриета — вече никога. Тя имаше необичайно плътен глас и звънлив смях. Веднъж, посред игра на тенис, тя изпусна ракетата си, остана неподвижна на мястото си и се загледа замечтано в небето, друг път, по време на ядене, изпусна лъжицата си в супата, майка ми се разкрещя, завайка се за петната по роклята и покривката. Хенриета въобще не я чуваше и когато дойде отново на себе си, само взе лъжицата от супената чиния, избърса я в салфетката и продължи да се храни, когато изпадна за трети път в това състояние, по време на игра на карти край камината, майка ми наистина се вбеси. Тя изкрещя: „Това проклето мечтаене“, а Хенриета я погледна и каза спокойно: „Какво има, просто вече не ми се играе“ и хвърли в огъня на камината картите, които бяха в ръката й. Майка ми извади картите от огъня, при което си изгори пръстите, но ги спаси с изключение на една седмица купа — обявената боя, и ние вече никога не можахме да играем карти без да си спомняме за Хенриета, въпреки че майка ми се опитваше да се държи, „сякаш нищо не се бе случвало“. Тя не е злонамерена, само по един непонятен начин глупава — и пестелива. Тя не позволи да се купи ново тесте карти, а аз дори допускам, че обгорената карта все още е в тестето карти и не й напомня нищо, когато попадне в ръката й при редене на пасианс. Много бих искал да се обадя по телефона на Хенриета, но теолозите още не са открили начин за подобна връзка. Потърсих в указателя номера на родителите ми, който все забравям: Шнир Алфонс, Д-р х.к., Генерален директор. Това Д-р х.к. бе ново за мен. Докато избирах номера, мислено си отивах у дома, надолу по Кобленцер щрасе, по алеята Еберт, а оттам свих наляво към Рейн. Пеша, почти за половин час. Вече чух гласа на прислужницата:

— Тук домът на д-р Шнир.

— Бих искал да говоря с г-жа Шнир — казах аз.

— Кой се обажда?

— Шнир — отвърнах, — Ханс, роден син на споменатата дама.

Тя преглътна, помисли за миг и аз почувствах по дългата шест километра линия, че се колебае. Впрочем тя миришеше приятно, само на сапун и малко на пресен лак за нокти. Очевидно знаеше за моето съществуване, но нямаше ясни указания по отношение на мен. Навярно само неопределени слухове: особняк, рядка птица.