Читать «Възгледите на един клоун» онлайн - страница 11

— Ще стана — отвърнах и тръгнах с него покрай тенисната площадка към стрелбището, където Херберт Калик тъкмо разказваше историята за момчето, което на десет години вече получило железен кръст първа степен, някъде в далечна Силезия, където с противотанкови реактивни ръчни гранати унищожило три руски танка. Когато едното от момчетата попита как се е казвало това момче, аз казах:

— Глупак.

Херберт Калик позеленя и изрева:

— Мръсен пораженец!

Наведох се и хвърлих в лицето на Херберт шепа пепел. Всички се нахвърлиха върху мен, само Лео запази неутралитет, разплака се, но не ми помогна и обзет от страх, изкрещях в лицето на Херберт:

— Нацистка свиня!

Някъде бях прочел тези думи, струва ми се на бариерата на един жп прелез. Не знаех точно какво означават, но имах чувството, че тук са на място. Херберт Калик веднага прекъсна побоя и стана делови, той ме арестува, после ме затвориха е бараката при стрелбището сред мишени и указателни табели, докато Херберт не събра с барабан родителите ми, учителя Брюл и някакъв нацист. Аз ревях от яд, изпотъпках мишените и непрекъснато виках на момчетата, които ме охраняваха отвън.

— Нацистки свине такива!

След един час ме замъкнаха на разпит в нашия хол. Учителят Брюл едва се владееше. Той все повтаряше:

— Да се унищожат до корен, до корен да се унищожат! — и до днес не разбрах точно, дали говореше за физическо унищожаване или, така да се каже, за морално.

В най-близко време ще му пиша до педагогическия институт и ще го помоля за разяснение в името на историческата правда. Членът на нацистката партия, заместник-ръководителят на местната партийна организация Льовених, бе напълно разумен. Той постоянно повтаряше:

— Не забравяйте все пак, че момчето още няма и единайсет години — и понеже ми действаше почти успокояващо, аз дори му отговорих на въпроса откъде знам тези ужасни думи:

— Прочетох ги на бариерата на улица „Анаберг“.

— Не ти ли ги е казал някой — попита той, — искам да кажа, не си ги чул от някого, нали?

— Не — отвърнах.

— Момчето не знае какво говори — каза баща ми и сложи ръка на рамото ми.

Брюл изгледа свирепо баща ми, после погледна изплашено към Херберт Калик. Явно жестът на баща ми се изтълкува като проява на голяма симпатия. Майка ми каза с нежния си, глупав глас:

— Та той не знае какво върши, не знае — иначе би трябвало да се откажа от него.

— Откажи се, де! — казах аз.

Всичко това се разиграваше в нашия огромен хол с помпозните, байцани в тъмно дъбови мебели, с ловните трофеи на дядо върху широката дъбова лавица, с големите бирени чаши и с тежките библиотечни шкафове с кристални витрини. Чувах стрелбата горе в Айфел, едва на двайсет километра от нас, понякога чувах дори и картечница. Херберт Калик, блед, рус, с фанатично лице, действащ като някакъв прокурор, барабанеше непрекъснато с кокалестите си пръсти по масата и настояваше:

— Строгост, строгост, безпощадна строгост.

Бях осъден под надзора на Херберт да изкопая в градината един противотанков окоп и още следобед аз се залових да ровя германската земя, следвайки традициите на семейство Шнир, макар и със собствени ръце, което противоречеше на тези традиции. Изкопах окопа напреко през любимата на дядо леха с рози, точно към копието на Аполон от Белведере и вече се радвах на мига, когато мраморната статуя щеше да се събори, победена от моето ентусиазирано ровене; но се радвах прекалено рано; тя бе съборена от едно малко, луничаво момченце, което се казваше Георг. То само се хвърли във въздуха заедно с Аполон с една противотанкова ръчна граната, която бе взривило по погрешка. Коментарът на Херберт Калик за този нещастен случай бе лаконичен.