Читать «Софи» онлайн - страница 89

Линдхърст се огледа безпомощно за Бръмбли. Но нямаше следа нито от него, нито от баща му. Младият мъж въздъхна.

Реши, че най-добре би било да я измъкне от каретата и да я повери на нечии други грижи, затова предложи:

— Може би ще е най-добре да съберем останалите ъъъ… екземпляри за развъждане, преди да ги е сполетяла подобна съдба.

Минерва се спря насред оплакването.

— Д-да съберем? Н-н-ие? Вие искате да п-п-помогнете?

Той я възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Ама, разбира се. Точно това правят джентълмените помагат на дамите.

— Ами… — Огледа го критично, сякаш се опитваше да реши дали да му се довери, че няма да открадне един-два от нейните червеи. Най-сетне кимна. — Д-добре. Но с-само ако обещаеш, ч-ч-че ще б-б-бъдеш внимателен. Тези ч-червеи са ч-чувствителни създания.

Графът отправи продължителен, изпълнен със страдание поглед към небето. Господ да го спасява от подобни побъркани рибарки и майки-сватовници. Той се закле в живота си, гостенката кимна и завря глава под седалката, като говореше на някакъв особен език, който вероятно смяташе за езика на червеите.

С твърдото намерение да съкрати максимално времето за събиране на червеите, Никълъс се надвеси толкова навътре в каретата, колкото позволяваше тялото му. Но моментално побърза да излезе, за да си поеме въздух. Каква, по дяволите, беше тази смрад?

Риба. Да. Развалена риба. Несъмнено побърканата двойка въдичари бе забравила някъде из каретата част от улова си. Колкото до въпроса защо не бяха усетили миризмата и изхвърлили рибата, той просто не беше в състояние да даде отговор. Най-вероятно просто защото носеха името Мейхю.

Линдхърст си пое въздух и смело се надвеси отново навътре. Аха! Един червей пълзеше по мръсната пола на Минерва. Спусна се напред, за да го хване… и в същия момент госпожица Мейхю се отдръпна назад.

Задникът й се стовари върху лицето му. Аах!

Никълъс полетя назад. Остана дълго така, проснат на най-долните стъпала, прекалено замаян, за да помръдне.

Миризмата на развалена риба се носеше от госпожица Мейхю.

Глава 12

Звярът беше казал. Беше сигурна. Защо иначе маркизата щеше да я покани на разговор?

Софи поспря в дъното на коридора и стомахът й се сви, когато погледна натам, където Джон стоеше пред вратата на нейно височество. Не беше готова. Още не. Имаше нужда от минутка, може би дори две-три, за да се подготви за изпитанието.

За нещастие зрението на Джон бе много силно и той я забеляза почти веднага. Усмихна се така, сякаш виждаше своята отдавна изгубила се сестра, и й махна да се приближи.

Девойката сведе глава и се престори, че оглежда роклята си и не го вижда. Как можеше да изглежда толкова радостен… толкова приятелски настроен, питаше се тя, докато оправяше бухналия си ръкав. Като лакей на нейно височество несъмнено вече бе разбрал коя е и какво е направила. Това бе почти сигурно. Той беше не само слуга, но и приятел на маркизата, и затова бе запознат с делата й не по-зле от госпожица Стюарт.