Читать «Софи» онлайн - страница 87

Графът и баща му се спогледаха.

— Ъъ… не, Бръмбли. Говорех за дъщеря ти. Нали не си забравил да доведеш Минерва?

Изражението на маркиза показваше, че има своите съмнения.

— Минерва? — За момент като че ли се обърка, но почти веднага се плесна по бедрото. — О, да. Разбира се. Моята Мейфлай.

— Мейфлай?

Никълъс не смееше да погледне към баща си; страхуваше се, че сега вече и двамата няма да издържат и ще избухнат в смях. Само Бръмбли можеше да нарече дъщеря си на името на изкуственото насекомо, използвано от рибарите като примамка.

— Той нарича Минерва Мейфлай, защото… защо не му обясниш сам, Бръмбли?

— Какво? — Погледът на виконта, поне на дясното му око, се местеше от каретата към домакините. — О, да. Мейфлай. Нарекох я така, защото правех изкуствени мухи от косичките й, когато беше бебе. Експеримент, нали разбирате? Бях любопитен да разбера дали рибата налита повече на човешки косъм, отколкото на животински.

— И какъв се оказа резултатът?

Линдхърст погледна към каретата с надеждата да зърне момичето със странния прякор. Тя му се стори празна. Хмм. Може би виконтът я бе изгубил някъде по пътя.

— Рибата буквално се хвърляше на куката. Използвах косата й, докато стана на три годинки. По това време очевидно се промени, тъй като рибата престана да лакомее по нея. — Изсмя се и потупа младия мъж по рамото. — Може би двамата с Мейфлай ще направите бебе с косички, които стават за изкуствени мухи, а?

Това вече бе смущаваща перспектива и Никълъс нямаше желание да размишлява върху нея. Изкашля се смутено и смени темата, като попита:

— Сигурен ли си, че не си оставил дъщеря си в някой хан, в който сте сменяли конете? Не я виждам в каретата.

Бръмбли очевидно се замисли над тази вероятност, след което се обърна към каретата и изрева:

— Мейфлай? Там ли си, момиче? — Секунда по-късно на прозорчето се появи глава с дантелено боне. Виконтът махна с ръка. — Е, ела тогава, момичето ми.

Линдхърст, както винаги безупречен в обноските си, заслиза по стълбите пред главния вход, за да посрещне гостенката, и спря на последното стъпало, за да изчака някой лакей да отвори вратата. В този момент главата й изчезна отново вътре.

Той изчака няколко секунди, без да смее да размишлява върху това, което би могла да прави, намръщи се и се огледа. Наоколо нямаше никой друг, освен стария Хенри, който или бе оглушал или се бе вкаменил от изненада. Очевидно семейство Мейхю или нямаше лакей, или пък те бяха изпопадали от каретата по време на лудото каране на Бръмбли.

А нищо чудно за тях просто да не бе останало място, защото всяко възможно пространство бе заето от рибарски такъми.

Несъмнено лакеите на Хоксбъри бързаха да сменят работните си дрехи с ливреите, тъй като гостите бяха пристигнали по-рано, и младият мъж нямаше друг избор, освен да изиграе сам тяхната роля.

— Госпожице Мейхю? Мога ли да ви помогна? — извика той; страхуваше се от това, което би могъл да види, ако не я предупреди.

Единственият отговор бе странен стържещ звук.

Линдхърст го прие за „да“, подготвен да види нещо странно, отвори вратата и надникна вътре.