Читать «Софи» онлайн - страница 71
Хедър Кулман
Сякаш за да потвърди ужасяващото заключение, Линдхърст я извика. Стори й се вбесен. Като се молеше да успее да се промъкне незабелязано сред живия плет, Софи се сви, опитвайки се да се смали максимално.
Той я извика отново. Вдигна фенера, за да увеличи осветения участък, и тръгна към едната страна на пътя… естествено тази, където се намираше и тя. Без да забавя ход Линдхърст пусна куфара й в края на пътя и тръгна по пасбището.
Приближаваше се все повече и повече и топлият лъч светлина се разширяваше с всяка следваща негова стъпка. Когато от нея го деляха вече само няколко метра, той спря и рече:
— Ще преброя до три, за да ви дам възможност да сложите край на тази глупава игра и да се покажете, госпожице Барингтън. Ако откажете да се подчините, ще бъда принуден да…
Звукът се чу някъде зад него. Той се завъртя и направи голяма дъга с фенера си.
Аха! Това бе възможността, за която се бе молила толкова много. Щеше да влезе сред живия плет с краката напред, за да може да срита таласъмите, ако решат да я нападнат. Вмъкна крака предпазливо, за да не размърда клонките.
Нищо не я нападна. Въздъхна от облекчение. Очевидно бе избрала храст без таласъми. Успокоила се донякъде, Софи се плъзна по-напред. Хвърли неспокоен поглед към Линдхърст, който се взираше в дивия заек, причинителя на спасителното шумолене. Плъзна лявата си ръка зад гърба. Вдигна дясната и започна да я спуска напред…
Върху нещо несъмнено живо. В дланта й се впи нещо, което напомняше стотици миниатюрни зъбчета.
Таласъм! Изпищя с всичка сила. Виковете следваха един след друг, тъй като звярът я хапеше отново и отново.
Линдхърст изтърва фенера.
— Софи? — Озова се до нея след секунда; издърпа я от храсталака и я изправи на крака. Тя се отпусна отново, прекалено възбудена, за да може да стои права. Младият мъж я стисна за ръката така, че сигурно й направи синина, и я разтърси. — За Бога, момиче! Ще спреш ли да издаваш тези адски звуци и да ми кажеш какво се е случило?
— Таласъм! — изпищя тя. — Ухапа ме таласъм! Настана пауза, сякаш го бе изумила с ужасяващото си разкритие, след което графът промърмори:
— Та… таласъм ли?
— Да. Да! — закима девойката, а обезумелият й поглед търсеше смъртоносното създание. — Един от отровните, жадни за човешка плът таласъми, които обитават живите плетове. Той ме ухапа. Ооох! Обречена съм… със сигурност съм обречена — изстена тя.
Докато стоеше така, парализирана от ужас, убедена, че от смъртта я делят броени секунди, Никълъс издаде някакъв приглушен звук, последван от странно свистене. След това я пусна, хвана се за гърдите и избухна в смях.
— О-тровен, ж-аден за човешка плът т-аласъм — смееше се гръмко.
— Не виждам нищо смешно в това! — възмутено изсъска Софи, като го изгаряше с поглед.
— Ухапал ви таласъм, така ли?
Последва нов смях. Живият плет хвърляше сянка върху лицето му, но белите му зъби проблясваха на лунната светлина.
— Да — сопна се тя, без да обръща внимание на факта, че зъбите му бяха съвършени. — Вие май сте не само грубиян, ами и глух. Или може би сте просто глупав?
