Читать «Софи» онлайн - страница 69

А когато разбереше, че е избягала?

Софи подсмръкна и премести тежкия куфар в другата ръка. Като го знаеше какъв арогантен тиранин е, сигурно щеше да измъкне всички слуги от леглата им, за да се опита да изкопчи от тях информация за нея. Но това нямаше да му свърши никаква работа. Никой не я беше видял, като си тръгна, дори Панси.

За десети път тази нощ девойката благодари на Господ, че съквартирантката й бе отишла на среща със своя ухажор, когато си бе събрала багажа и се бе измъкнала. Отсъствието й не само я бе освободило от нуждата да дава обяснения, ами и й бе спестило един Бог знае колко време.

А времето бе от съществено значение. До такава степен, че бе позволила чувството й за самосъхранение да надделее над суетата и бе избягала, облечена в мръсните слугински дрехи. Ако бе решила да си придаде по-представителен вид, сега сигурно вече щеше да е заключена на тавана в очакване Линдхърст да я заведе в Лондон и да я предаде на правосъдието.

Софи погледна към мръсната и измачкана пола и направи гримаса. Добре де, какво от това, че изглеждаше като някоя повлекана. Поне беше свободна. Ако всичко се развиеше така, както се надяваше, щеше да остане свободна. Просто трябваше да намери някой да я закара до Ексетър. Тогава…

Замръзна на място, разпознала звука.

Далечен тропот на копита…

Вече усещаше потреперването на земята под тънките подметки на обувките си. Вибрациите ставаха все по-силни…

И по-силни… и…

Линдхърст! Изхълца и изтърва куфара. Ами ако наистина беше Линдхърст, спуснал се след нея като зажадняла за кръв хрътка? Ох! Ох! Трябваше да се скрие! Но къде?

Огледа се като обезумяла. Над осветения от луната селски пейзаж се бе спуснала лека мъгла. Вляво се простираше поле с пшеница и натежалите класове се полюляваха от… какво? Нямаше вятър. Не смееше дори да мисли какво се криеше между житата, затова премести поглед надясно.

По дяволите! Все такъв й беше късметът. Това бе пасбище, особено равно и открито, оградено в единия край с жив плет. Простена от отчаяние. Беше обречена. Обречена да прекара остатъка от живота си в затвора, да гние в някоя килия, забравена дори от Бога. Освен ако…

Присви очи и се вгледа в пролуките в живия плет. Може би ако пропълзеше в най-гъстото и затаеше дъх, Линдхърст нямаше да я забележи и щеше да отмине. Тогава щеше да бъде спасена…

Е, поне от графа. Софи потръпна при мисълта за това, което може би я очакваше в гъсталака: таласъми, смъртоносни малки ужасии с отровно ухапване и вечно ненаситни за човешка плът. Братът на Лидия й бе разказал всичко за тях.

Преглътна с усилие; устата й бе пресъхнала. Може би ако клекнеше, щеше да успее да се скрие в тъмнината…

В далечината се появи кръг светлина, който ставаше все по-голям и по-голям.

Проклятие! Онзи ужасен човек носеше фенер. Край на надеждата да се спотаи в мрака.

Не оставаше друго, освен да се скрие в живия плет. И да избира между две злини: таласъмите и Линдхърст. Беше й необходима само една секунда, за да реши.

Излезе от пътя, хвърли се във високата влажна трева и е притисна към земята. Запълзя към плета. Почти беше стигнала, когато… да, наистина беше Линдхърст… премина по пътя. Девойката застина; молеше се той да отмине, без да погледне към нея.