Читать «Софи» онлайн - страница 57

— Разбира се, че не! — възмутено извика девойката. — Мога да ви уверя в безупречния си морал и възнамерявам да го запазя. Тук съм, защото се нуждая от работа, и нищо повече.

— Нуждаеш се от работа, а? — Икономката я изгледа с присвити очи и кимна. — Да, вярвам, че си се озовала тук, пришпорена от истинска нужда. Преди да реша обаче дали да ти дам това място, трябва да ми кажеш какви неприятности са докарали тази нужда. И очаквам да ми кажеш истината, имай предвид.

Разбрала, че няма друг избор, Софи сведе глава и заговори бавно. Не можеше да става и дума да каже истината.

— Нуждая се от тази работа, защото баща ми изгуби нашата къща… на комар и сега няма къде да отида. Нямам пари и единственото, което ми остава, е да работя. Само така ще имам покрив над главата и залък в устата.

Погледна към госпожа Пикстън, за да види, дали й вярва.

Лицето на събеседницата й беше все така безизразно.

— И къде беше домът ти?

Припомнила си уроците по география, девойката отговори:

— Дърам. Баща ми беше барон там.

— Барон, казваш? Хмм. А майка ти, баронесата?

— Мъртва е. Умряла е при раждането ми. Аз съм нейното единствено дете. Именно нейната смърт подтикнала баща ми към алкохола и хазарта.

Икономката започна да присвива отново очи, а това не беше добър знак.

— И къде е баща ти сега? Не може да те е изоставил?

— Ъъъ… да. Направи го.

Това обяснение не изглеждаше по-лошо от което и да е друго.

— И всичко това се случи в Дърам?

— Да.

— Как тогава се озова в Ексетър?

Как наистина? Не виждаше нищо лошо в това да каже част от истината, макар и изкривена:

— Спомних си, че имам… леля тук… по-голямата сестра на майка ми. Аз съм единствената й жива роднина и не се съмнявах, че ще ме приеме. Изхарчих последните си пари, за да дойда дотук. — Спря, за да издаде дълга, тежка въздишка за по-голям ефект. — Обаче открих, че вече не живее в Ексетър. Докато се разхождах из улиците и се чудех какво да правя, се озовах на пазара и реших да стана слугиня. Когато разказах на господин Мабът за нещастията си, той ме съжали и ме доведе тук.

— И така свършва тъжната приказка — заключи Пикстън.

След като направи това изказване, тя потъна в мълчание и пак впери изнервящия си поглед в своята събеседница.

Софи отново изпита смущаващото усещане, че тя чете мислите й. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се размърда неспокойно. Точно когато реши, че не може да издържа повече на напрежението, икономката примигна и изрече:

— Готова ли си да работиш, и то здраво, момиче?

— Да. О, да! — извика Софи.

— А обещаваш ли да следваш всичките ми указания?

— Достатъчно е само да ме помолите, за да се подчиня.

Госпожа Пикстън потърка брадичката си, сякаш обмисляше отговора, и се усмихна.

— Добре дошла в Хоксбъри Манър, Софи Бъртън.

Глава 8

Достатъчен беше само един ден, изпълнен с робски труд, за да не остане и следа от благодарността на Софи към Тери.

След една седмица, всеки следващ ден на която бе по-мъчителен от предишния, тя реши, че срещата им определено не бе така желаното от нея избавление, а Божие отмъщение за всички грехове, които бе направила през седемнайсетгодишния си живот.