Читать «Софи» онлайн - страница 37

— Ъъъ, Линдхърст, ъъъ… изненадан съм да те видя тук.

Безпокойството на графа се засили, макар да се постара да не го покаже. Беше съвсем нетипично невъзмутимият Рандолф да реагира така… така, ъъъ… смутено. Очевидно деянието на Куентин бе твърде неприлично.

Въпреки силното желание да извие врата на брат си, Никълъс отбеляза хладно:

— В случай, че не си забелязал, ще те уведомя, че от началото на сезона идвам тук всяка вечер точно по това време.

— Така е, но всички помислихме, че… ъъъ… ами, с госпожица Барингтън…

Не довърши мисълта си и го погледна съзаклятнически; очевидно смяташе, че Линдхърст знае какво точно има предвид.

Госпожица Барингтън ли? Младият мъж се намръщи неразбиращо за момент. И тогава проумя какво става и едва се сдържа да не се засмее.

Аха! Ама, разбира се. Сигурно братовчедът на Софи е минал оттук преди него и е разгласил вестта за годежа. Може би странното държане на присъстващите беше някаква шега, с която трябваше да го накажат, задето е отнесъл най-ценната награда на този сезон.

Подозренията му се потвърдиха, когато забеляза, че сега в салона бе настанало пълно мълчание, а много от присъстващите пристъпиха напред и напрегнато очакваха да чуят отговора му. Решил, че е крайно време да отвърне на техния блъф, той изрече достатъчно силно, за да бъде чут от всички:

— Не виждам защо годежът ми с госпожица Барингтън трябва да сложи край на посещенията ми тук. Не може да не сте се досетили, че бих дошъл най-малкото, за да споделя тази голяма новина с вас.

Така. Това трябваше да сложи край на играта им.

Те продължиха да го гледат учудено.

Какво точно очакваха от него да каже или да направи? Реши да опита отново:

— Да, господа. Страхувам се, че е вярно. Тази сутрин госпожица Барингтън прие предложението ми. Ще се венчаем след две седмици.

Погледите на мъжете обаче изразяваха странно съжаление или неприкрито презрение. Дори чу нещо, което подозрително наподобяваше изхилване. В следващия миг всички започнаха да шепнат едновременно; думите им, които не можеше да долови, бръмчаха наоколо му като пчели. След малко един от господата, лорд Боутън, ако не се лъжеше, пристъпи напред. Всички млъкнаха.

— Ъъъ… Линдхърст — започна той, след като погледна към своите приятели, сякаш търсеше одобрението им. Тъй като те кимнаха, той нервно се обърна към Никълъс и продължи: — Очевидно не сте чули…

— Линдхърст! Слава Богу! — възкликна някой. — Отидох у вас, но икономът ти ми каза, че току-що си тръгнал насам. Едва не се пребих от бързане, за да те хвана.

Разпознал гласа на Фреди Прескът, граф Хънтли, младият мъж се обърна. Силно зачервеното лице и разрешените черни коси на най-добрия му приятел доказваха, че не е преувеличил за лудото препускане. Той изгледа със съчувствие Никълъс, сякаш някой от близките му бе починал, и прошепна:

— Мили Боже, човече. Толкова съжалявам. Добре ли си?

Разгневен, младият мъж отвърна през стиснати зъби:

— Хънтли, ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво по дяволите става тук?

— Не си ли чул? — попита задавено приятелят му.