Читать «Софи» онлайн - страница 20

— Трудно бих нарекла „нормални“ подобни обстоятелства — отвърна тя; с всеки следващ миг се чувстваше все по-зле.

— Не. Точно поради това трябва да си наложиш да гледаш бодро. — Елоиз демонстрира какво има предвид, като се ухили. После потупа племенницата си, за да я насърчи да последва примера й. — Не можем да позволим негово височество да те види в такова настроение, нали? Иначе той може да размисли и да реши да си потърси друга съпруга.

Младата жена въздъхна и се постара да изглежда весела. Разбира се, вуйна й беше права. Наистина трябваше да положи повечко усилия да изглежда поласкана от предложението на Линдхърст. Как щеше да го убеди да се оженят по-скоро?

След известно упражнение, когато вече бе убедена, че усмивката й не може да бъде по-сияйна, тя попита:

— По-добре ли е така?

Графинята наклони глава на една страна и я огледа.

— Хмм. Малко по-добре, но все още си далеч от това, което бих нарекла „сияйна“.

Софи разтвори устни и показа част от зъбите си.

— Как е сега?

Вуйна й въздъхна.

— Ако това е най-доброто, на което си способна, ще трябва да се задоволим с него. Да се надяваме, че негово височество ще го припише на девическия ти свян. — С тази съвсем не окуражаваща присъда тя отвори вратата и почти избута колебаещата се девойка вътре.

Линдхърст, който седеше на един стол, скочи на крака и отривисто се поклони.

— Лейди Маруд, госпожице Барингтън.

Елоиз кимна, докато племенницата й смутено стоеше.

В продължение на няколко безкрайни мига гостът и неговите домакини се гледаха безмълвно. И тогава Линдхърст и графинята заговориха едновременно. Елоиз се изчерви, младият мъж се изкашля и внезапно отново се възцари мълчание.

Тогава негово височество изрече:

— Моля ви, лейди Маруд. Доизкажете се.

Тя кимна в отговор.

— Тъкмо казвах, че вероятно идвате да видите племенницата ми и искате да поговорите насаме с нея.

— Така е — отвърна с усмивка Линдхърст.

Всъщност Софи не видя изражението му. Тя се бе вторачила във възела на неговото шалче, спестявайки си изпитанието да погледне към белега му. Просто предположи, че се е усмихнал, като съдеше по топлия му тон.

— Е, в такъв случай… — Графинята потупа племенницата си по гърба с ветрилото, за да я подтикне да мине по-напред. — Пожелавам ви приятен ден.

Девойката се усмихна и като се подчини на вуйна си, пристъпи напред. Припомнила си добрите маниери, тя подаде ръка на Линдхърст.

Той се озова моментално до нея и пое ръката й. Младата жена чу зад гърба си затварянето на вратата. „Щастливка“ — помисли си със завист. Какво не би дала, за да може също да избяга от досадното присъствие на негово височество. С усилие потисна една прозявка. Ако имаше късмет, предложението нямаше да отнеме много време.

Но дори да отнемеше, пак бе по-добрата алтернатива.

Мисълта за другия вариант бе достатъчна да я накара да погледне мъжа пред себе си. Ако искаше да се отърве от затвора, не трябваше да забравя да се преструва, че го харесва, и да се държи подобаващо. А това означаваше да му хвърля изпълнени с обожание погледи.

Понечи да направи точно това. Тогава той се наведе да целуне ръката й и тя видя тила му. В продължение на няколко секунди го съзерцава, изумена от откритието колко хубава е косата му. Прекрасна, ако трябваше да бъде искрена, лъскава, на богати кестеняви вълни с червеникав оттенък. В следващия миг той се изправи отново и всичките й благосклонни мисли изчезнаха, когато се озова пред белега му.