Читать «Софи» онлайн - страница 144

Младата жена се усмихна нежно, а сърцето й се сви заради мъката в очите му.

— За мен ще бъде удоволствие да отговоря.

— Софи…

— Отговорът е „да, милорд“. Аз открих, че всъщност е много лесно човек да те обикне.

— Софи…

Името й прозвуча по-скоро като стенание.

— Не. Не съм свършила. Открих също така, че харесвам белега ти… много.

Усмихна се още по-широко и потърси погледа му. Той го срещна, без да мигне; тъмните му очи блестяха с надежда и същевременно горяха с несигурност. В отчаяното си желание да докаже колко верни са думите й, да го избави от съмненията, които не му даваха мира, тя протегна ръка и докосна нежно обезобразената му буза.

Графът затвори очи и потрепери конвулсивно.

Тя прокара бавно длан по белега, сякаш го изучаваше. Стори й се гладък и хладен, като пандела върху коприната на кожата.

— Такъв прекрасен белег — промърмори младата жена. — Как се сдоби с него?

— Куентин ме поряза с една сабя — прошепна дрезгаво той.

— Какво!

— Не го направи нарочно. Тогава беше само на пет годинки.

— Пет! Какво правеше дете на тази възраст със сабя? — извика шокирана Софи.

Линдхърст се усмихна слабо, все така без да отваря очи.

— Като всички момчета фехтовката го очароваше. Любимата му игра беше дуелиране с пръчки. Един ден, малко преди да навърши шест години, реши, че е достатъчно голям за истински меч. Беше си избрал сабята на дядо ни, която виси над камината в оръжейната зала в замъка Съмървил.

— Изненадана съм, че е успял да я вдигне — възкликна Софи. — Аз взех сабята на вуйчо Джон, когато бях на десет години, но не можах да я повдигна.

— Той също не успя да го направи и точно така ме поряза. — Усмивката му изчезна и той въздъхна. — Открих го покатерен на полицата над камината да се опитва да откачи сабята от стената. Успя точно като стигнах до него. Изгуби равновесие заради тежестта й и когато се приближих, за да го хвана да не падне, острието сряза бузата ми.

— О, Никълъс! Какъв ужас! Можела е да те убие — извика тя, а сърцето й замря, като си представи колко близко е бил до най-лошото. — Надявам се, че Куентин се е разкаял.

— Страшно много. Той плака повече от мен, но признавам, че трябваше да мине време, докато се науча да не плача, щом се погледна в огледалото. Беше ми нужна цяла година, за да приема, че имам белег, и две — докато привикна с вида му. От години вече почти не се бях сещал за него, докато… — В този момент отвори очи и я погледна изпитателно. После прошепна: — Вярно ли е, Софи? Наистина ли вече белегът ми не ти се струва отблъскващ?

Подтиквана от силното си желание да го успокои, тя плъзна длан от бузата към брадичката му и изви лицето му към себе си.

— Бих ли направила това с нещо, което ме отблъсква? — промълви девойката и целуна белега.

Името й се отрони подобно на стенание от устните му, ръцете му я обгърнаха и притиснаха силно, така че не й остана друг избор, освен да седне в скута му. Погледна я с обожанието, което бе толкова копняла да види, наведе се и сля устните си с нейните. Софи въздъхна от удоволствие и се притисна към него, като отвърна с не по-малка страст на неговата.