Читать «Софи» онлайн - страница 125

Като се проклинаше за временната загуба на разсъдъка и се молеше Софи да не я е забелязала, той се обърна към приближаващия мъж…

— Да? Какво има, Джон?

Той направи елегантен поклон.

— Херцогиня Уиндфорд и дъщеря й Хелън пристигнаха, милорд.

— Така ли? — Графът се намръщи. — Мислех, че трябва да пристигнат утре.

Джон кимна.

— Така мислехме всички, милорд. Но както изглежда, маркизата е написала погрешно седемнайсети вместо осемнайсети, когато е изпращала поканата. — Верният прислужник сви рамене. — Е, днес е седемнайсети.

Линдхърст едва се сдържа да не изругае и отвърна:

— Кажи на майка ми, че идвам.

— Добре, милорд.

Последва нов поклон и лакеят се отдалечи.

Следващите няколко секунди изминаха в мълчание, докато Никълъс отчаяно обмисляше какво да каже. Нямаше представа какво точно се казва на жената, която едва не си целунал. Никога досега не се бе озовавал в подобна ситуация. Младият мъж промърмори:

— Е, май ще трябва да се приготвя за срещата с лейди Хелън.

— Така изглежда.

Дяволите да го вземат. Трябваше да каже още нещо. Не можеше просто да тръгне и да я остави така.

В този момент се сети за причината за случайната им среща и рече:

— Ще намериш ягодите, които търсиш, в третата оранжерия. Почакай тук, докато ти пратя някой градинар, за да ти помогне.

О, проклятие. Думите му бяха прозвучали като нареждане!

— Благодаря ви, милорд.

Той остана така в продължение на още няколко секунди, като се чудеше как да постъпи. В крайна сметка реши да се оттегли, преди да е казал или направил още някоя глупост. Затова кимна и се обърна. При това движение не се въздържа и хвърли поглед към Софи.

Тя обаче го забеляза и се усмихна. Направи го с такава нежност и любов, че внезапно Никълъс се почувства най-желаният мъж в Англия. С тази усмивка тя си спечели неговата прошка…

И сърцето му.

Глава 16

— И тогава лейди Хелън казва…

— Каза — поправи я Софи, като вдигна поглед от дантелата, която пришиваше отново на нощницата на маркизата.

— Каза. Лейди Хелън каза. — Фанси кимна, а след това изкриви лице и изимитира въпросната посетителка: — Тук, момиче. Намръщи се и щракна с пръсти към Софи и Панси, които седяха до нея в просторното помещение за слугите и кърпеха. — Виж този чаршаф. Само го погледни! Гънка. — Още три щраквания с пръсти, този път по посока на въображаемо легло. — Не мога да спя върху тази гънка. Просто не мога! Ще ми протрие кожата до кръв. — Властно движение с глава. — Вземи го! Изнеси го начаса и се погрижи да бъде изгладен както трябва. — Възвърна нормалното си изражение и тон, за да добави: — Това бяха…

— Беше — прекъсна я Софи.

— Беше нейна грешка, че чаршафът се, ъъъ… се бе намачкал. Ами че тя цял един скапан следобед се въргаля…

— Фанси.

— Знам. Знам. Съжалявам. Аз не трябва да казвам скапан и проклет.

— Ти не трябва да казваш скапан и проклет. Освен това прасетата се въргалят, а дамите полягат.

— На мен ми приличаше на въргаляне — отвърна Фанси, като се намръщи на калъфката за възглавница, която кърпеше. — Трябваше да видеше… да видиш как се върти насам-натам в леглото с подобното си на плъх кученце. Ами да, ти щеше да помислеше…