Читать «Предсмъртните мъки на пришълеца» онлайн - страница 4

Най-сетне палатката бе опъната и мисионерът прибра пакетите и сандъците. Дъждът престана, нивото в бутилката значително спадна и Харт почувства, че вече е готов за неизбежната среща. Всъщност той търсеше повод да заговори мисионера. След година и половина пълна самота общуването с човек, независимо какъв е той, му се струваше твърде привлекателно.

„Не бихте ли се съгласили да обядвате с мене?

Джон Харт“,

написа той на гърба на една стара фактура. Но старецът вероятно бе доста изплашен и едва ли щеше да дойде. Това не е най-добрият начин да се оправят отношенията. Харт порови под леглото си, намери подходящо сандъче и сложи в него револвера. Когато отвори вратата, Итин вече чакаше своя учител, тъй като днес бе неговият ред да изпълнява длъжността събирач на знания. Търговецът му подаде бележката и сандъчето.

— Занеси това на новия човек! — заповяда той.

— Новият човек Нов Човек ли се нарича? — запита Итин.

— Не! — рязко отвърна Харт. — Казва се Марк. Но аз те моля само да отнесеш това, а не да влизаш в разговор с него.

Всеки път, когато Харт губеше самообладание, вескеряните с тяхното педантично мислене печелеха рунда.

— Ти ме молиш да не встъпвам в разговор — бавно започна Итин, — но Марк може би ще поиска. А и другите ще се заинтересуват как се казва той. И ако аз не зная неговото име…

Той се запъна, защото Харт тръшна вратата. Впрочем това нямаше значение: при следващата среща с Итин — след ден, след седмица или дори след месец — монологът щеше да се възобнови от същата дума, с която сега свърши. Мисълта щеше да бъде разчепквана до пълно разясняване. Харт мислено изруга и заля с вода две порции от най-вкусните си запаси от концентрирана храна.

На вратата се почука.

Влезе свещеникът и му подаде сандъчето с револвера.

— Благодаря ви, че ми го дадохте назаем, мистър Харт. Аз ценя мотивите, които са ви подбудили да ми го изпратите. Нямам представа коя е причината за неприятностите по повод пристигането ми, но нека ги забравим, щом трябва известно време да живеем заедно на тази планета.

— Пиете ли? — запита Харт, като взе сандъчето и посочи бутилката на масата. Той наля две чаши догоре и подаде едната на свещеника. — И аз мисля горе-долу същото, но трябва да си обясня защо се случи това. Този свят е голям и ми се струва, че ние трябва да се подредим в него колкото може по-добре. Да пием за ваше здраве!

— Бог да ви пази! — пожела отец Марк и също вдигна чашата.

— Не мен и не тази планета — твърдо заяви Харт. — Ето в това е цялата работа. — Той изпи чашката до дъно и въздъхна.

— Вие говорите така, за да ме шокирате, нали? — запита с усмивка отецът. — Уверявам ви, че това не ми действа.

— Нямам никакво намерение да ви шокирам. Казах буквално това, което имах предвид. Аз принадлежа към онези, които вие наричате атеисти, а що се отнася до религията — нямам никакво вземане-даване с нея. Тукашните жители са прости, необразовани същества от каменния век, лишени от всякакви суеверия и без зачатъци от религия. Надявах се, че и по-нататък ще могат да живеят така.