Читать «Дух на човек, дух на бръмбар» онлайн - страница 3

— Марага — казах аз, — брат ти Кианако бе моят най-добър приятел, когато бяхме момчета. Със съпругът ти Котаби заедно сме нападали Ономи, дузина пъти. Аз съм Хивиан. Позна ли ме?

Тя ми хвърли бърз поглед, после каза:

— Ти си твърде млад, твърде красив. Хивиан беше стар и покрит с белези, когато умря.

— Тялото ми е сътворено наново — казах аз. — Духовете са направили това с всички нас, дори с теб.

Воинът, който ме бе заговорил кимаше с плешивата си глава през цялото време.

— Чувал съм за мобоаси — каза бавно той — говори се, че са свирепи като врагове и щедри като приятели.

— Вярно е — му казах аз.

— Аз съм Еона от Аваите, четиридесет години ловец.

— Четиридесет? — подиграх се аз — Ти си юноша, едва мъж.

— Изглежда, че духовете са променили всички нас — каза той, като простря ръце към небето. — Благодаря ви, духове, че отново ме направихте млад!

Някой извика:

— Вярно е. Бях на четиридесет и пет години когато умрях.

Някой друг се провикна:

— А аз бях на петдесет и две.

— Ако всички сме тук — казах аз — трябва да е поради някаква причина.

Чу се одобрително мърморене от всички присъстващи.

— Трябва да си направим село — продължих аз — и да научим каква е тази причина. Само тогава духовете ще бъдат доволни.

Марага продължаваше да ме изучава.

— Ти говориш както говореше Хивиан — призна тя. — Душата му гори в теб, виждам я в очите ти.

— Ела и ми помогни, Марага — j казах аз. Наведох се, загребах шепа глина и и я предложих.

— Ние сме хора, не животни. Трябва да се боядисаме и после трябва да построим село.

Марага прегази до мен, взе глината от ръката ми и като жена на вожд започна да дава нареждания на жените и момичетата, които гледаха от брега. За моя изненада никой не се опита да спори, те всички търсеха някой да ги води, осъзнах аз. Няколко момичета се втурнаха да съберат листа от дърветата, а други се бяха разпръснали във високата до пояс трева, търсейки личинки и дребни месести плодчета, които да се смесят с глината, за да се получат цветни бои.

Еона нагази до мен и започна да рови за глина с голите си ръце. Когато дойдоха да помогнат още дузина мъже аз дадох тоягата си на Еона, за да може да копае за всички тях.

— Ще бъдеш дясната ми ръка — прошепнах в ухото му. — Събери достатъчно глина за да нашарим всеки мъж, жена и дете и след това ела при мен при дърветата. Трябва да изберем място за селото ни!

Той кимна и се приведе да работи, а мускулите на гърба му се извиваха като вятър в тревата. Докато го гледах, по челото и горната му устна започва да избива пот. Той бе много силен.

Аз се отправих към брега като махнах на мъжете, които бяха останали на брега. Те бяха около двадесет-тридесет, някои съвсем малки, на осем-десет години и неколцина, които изглеждаха на моята възраст. Изглежда неохотно те се приближиха. Видях страх и объркване в очите им и знаех, че това бяха хора, които имаха нужда от силен водач, който да ги поведе.

— Вие ще бъдете нашите ловци и воини — им казах аз. Все още имах малко глина, останала в ръцете и я използвах за да очертая кръгове под очите им и линии по изпъкналата част на носовете им. Еона изпрати едно момче да ми носи още глина, когато се нуждаех от нея и успях да нашаря всеки мъж там преди да се свърши. Знаците не бяха много, но отсега нататък щяха да показват, че тези са хора.