Читать «Дух на човек, дух на бръмбар» онлайн - страница 2

Ако това беше някаква проверка на духовете, щях да я издържа, реших аз. Бях превел двестата мъже, жени и деца от моето село през тридесет и трите дъждовни сезона и познавах пътищата на духовете толкова добре колкото старейшините на племето ни. Бях се разхождал с духовете на животни и растения повече от сто пъти. Те бяха хитри, духовете: някои закачливи, някои сериозни, някои помагаха, други не… но не правех нищо без причина.

Задачата ми щеше да бъде да открия тази причина, ако можех. Дали ще одобря тази причина или ще й се съпротивлявам ще зависи от това, дали ще съвпадне с моите собствени желания. Тук, в света на духовете, едно нещо бе сигурно: можех да разчитам само на собствената си съобразителност. Няколко клона, дебели колкото мъжки палец се бяха надвесили над водата. Отчупих ги един по един и опитах силата им. Първите два щракнаха като близнаци. Третият се оказа як като закален в огън дъб и краят му стигаше до място, подходящо за изравяне. Бързо отстраних листата му.

Ако човекът не е животно, той трябва да докаже това с украсата си. Това трябва да бъде моята първа цел, мислех си аз да се украся. Боята щеше да свърши работа, тъй като нямах нито мастило, нито костни игли за татуировки.

На двадесет стъпки от бамбуковата горичка стигнах до едно място, където Реката се бе врязала по-навътре в брега. Нагазих предпазливо, докато водата стигна до коленете ми. Пръстите на краката ми потъваха дълбоко в топлата, мека кал на Речното дъно, опипвайки за дупки и камъни, но без да открият такива. Изглеждаше хубаво място, така че започнах да копая в него със заострения край на пръчката си докато на няколко лакътя дълбочина стигнах до глина. Когато изкопах една шепа и я вдигнах на светлината, се оказа че беше бледосива, почти бяла. Скептично я размачках между пръстите си. Беше груба и лесно се мачкаше, но трябваше да свърши работа.

Плювнах в нея, обърквайки слюнката с глината, докато стане достатъчно мека и очертах кръгове и линии по бузите и носа си. После нарисувах четири прави линии — бойни линии — по гърдите и ръцете си.

Облечен в украсата си и вече не изглеждащ като животно, започнах да газя към брега — и внезапно се наложи да спра. Цялото село от кафяви голи, обезкосмени мъже и жени стояха на края на водата и ме наблюдаваха.

— Къде сме? — попита един от тях. Произношението му беше странно, изкривяваше думите така, че едва се разбираха, но аз можех да схвана смисъла им. Той бе висок и широкоплещест, с поглед на войн и аз веднага го харесах.

— Това е добър човек — каза ми нещо вътре в мен.

— Това е света на духовете, разбира се — му казах аз. — Подложени сме на изпитание.

Някои от жените изпискаха. Аз ги погледнах свирепо и те млъкнаха.

— Аз съм Хивиан, син на Ягна — извиках към всички тях, — вожд на Мобоаси.

— Лъжеш — извика една жена като излезе отпред. Тя постави ръце на устните си.

— Аз познавах Хивиан. Той беше стар.

Огледах я отгоре до долу и въпреки, че бе стройна като ела и по-млада с двадесет години от времето, когато я бях видял за последен път, изведнъж разбрах коя бе тя.