Читать «Дух на човек, дух на бръмбар» онлайн - страница 6

Направих крачка натам.

— Ела, Бърд!

Той изглежда разбра, какво исках, обърна се и бързо заговори на своя Карвър, а Карвър се обърна и се запъти обратно за да застане до странното сребърно дърво.

Бърд направи три стъпки към Еона и ме погледна въпросително. Аз го настигнах и ние тръгнахме рамо до рамо, като равни с неговия копиеносец на име Шей, който ни следваше. Докато вървяхме, аз посочих първо към небето и изговорих името му, после към Реката, към тревата и дърветата. Всеки път Бърд прилежно повтаряше това, което бях казал. Желанието му да се учи бе добър знак, реших аз и предвещаваше добро за бъдещето на двете ни селища. Той щеше да говори моя език като цивилизован човек на няколко луни.

Когато наближихме, Еона и неговите хора спряха да работят и ни изгледаха внимателно. В очите на Еона проблесна разпознаване, помислих си аз, той и преди е виждал хора от рода на Бърд.

Ние с Бърд спряхме на края на Реката.

— Това е моя приятел Бърд — високо казах аз. — Той е вожд на белокожите хора нагоре по Реката. — Посочих към странното им дърво. — Другият мъж се нарича Шей и той е копиеносецът на Бърд.

Еона се приближи, газейки през Реката.

— Не искаме да имаме нищо общо с белокожите хора — каза той тихо, но сериозно. — Те са опасни.

— Защо? — попитах аз, също с тих глас.

— Виждал съм белокожи като Бърд и преди. Дойдоха да живеят в гората, недалеч от селото ми. През цялото време те все говореха ли говореха за бялата си богиня, Дева Мария и ни караха да й се покланяме като царица на всички духове. — Той се изплю. — Те ни даваха подаръци за да ни накарат да се покланяме на Дева Мария — ножове с остриета, които блестяха като слънцето, ярки мъниста, дрехи като техните, купи и чаши, които не се чупеха.

— Говориш ли езика им? — попитах аз.

— Няколко думи не повече — други тук може да го говорят. Много хора отидоха да се покланят на Дева Мария и да живеят между белокожите като техни роби.

Аз се намръщих. Това наистина беше лоша новина, вместо приятели и съюзници вероятно бях довел заговорници помежду нас. С ъгълчето на окото си изучавах Бърд, който се взираше в мъжете, копаещи глина с непроницаемо изражение на лицето. Какво виждаше в нас… роби? — съюзници? — нещо напълно различно?

— Трябва да се държим настрана от тях — реших аз.

Еона кимна.

— Това е мъдро.

— Освен ако — продължих аз — те не изберат да се присъединят към нас и да живеят между нас, като народ.

— Няма да направят това — каза той.

— Ще видим.

Другите копачи на глина бяха отишли до брега да трупат глината, докато говорим, а Марага и повечето от жените се връщаха от разузнавателната си работа с цветни плодове и листа. Жените седнаха и започнаха да работят с глината. Някои дъвчеха плодове и листа и ги изплюваха, когато бяха станали на каша, други ровеха за личинки и други насекоми с малки бамбукови пръчки. Самата Марага омесваше плодове, листа, насекоми и глина ведно с опитни пръсти, като първо направи червена и синя, а после зелена и жълта боя, която разсипа на по-широки зелени листа.