Читать «Сбогом, братко» онлайн - страница 13

Беше краят на август и дивите лози, които растяха в изобилие по целия остров, придаваха на вятъра дъх на вино. В края на пътеката имаше горичка от бодлива зеленина, над нея започваха дюните, където не растеше нищо друго, освен дива трева. Чувах вълните и си спомнях как Чади и аз разговаряхме потайно за морето. Като млади ние се заричахме, че никога няма да живеем на запад, защото ще ни липсва морето. „Тук е чудесно — казвахме любезно ние, когато гостувахме на хора в планините, — но на нас ни липсва Атлантикът.“ Гледахме снизходително жителите на Айова и Колорадо, които бяха чужди на това откровение, и презирахме Тихия океан. Сега чувах вълните, които се разбиваха тежко, с грохот и гръм, и това ме радваше, както ме бе радвало някога в младостта ми. Те сякаш имаха някаква особена освобождаваща сила и бяха прочистили съзнанието ми между другото и от окаяния образ на Рут в пералнята.

Но на плажа беше и Лорънс. Ей там отсреща. Влязох в морето, без да му се обадя. Водата беше студена и когато излязох, си облякох ризата. Казах му, че отивам до Танърс Пойнт и той реши да тръгне с мене. Мъчех се да вървя наравно с него. Нямаше по-дълги крака, но винаги обичаше да върви малко по-напред от спътника си. Гледах отзад наведената му глава и рамене и се чудех какво ли мисли за пейзажа.

Зад дюните и скалите имаше поляни, които вече губеха зеления си цвят, ставаха кафяви и после жълти. Поляните се използваха за паша на овцете и Лорънс сигурно щеше да забележи ерозията на почвата и че овцете ускоряват този процес. Отвъд поляните имаше няколко крайбрежни ферми с квадратни и приятни сгради, но Лорънс навярно щеше да посочи горчивата участ на островния фермер. От другата ни страна започваше откритото море. Винаги казвахме на гостите си, че някъде там, на изток, лежи брегът на Португалия. За Лорънс беше нужна само една крачка, за да премине от Португалия към тиранията в Испания. Вълните се разбиваха и сякаш викаха „ура, ура, ура“. Предполагам, че на Лорънс те нашепваха: „Vale, vale.“

Плажът беше огромен, изключително чист, девствен. Като пейзаж от Луната. Прибоят бе сплъстил пясъка и по него лесно се ходеше. Всичко на брега беше многократно измито от вълните. Там имаше шип от раковина, една метла, счупена бутилка и парче от керемида, до такава степен смлени от вълните, че едва се разпознаваха. Мисля, че при Лорънсовата мрачна нагласа на съзнанието — той държеше главата си наведена — погледът му не можеше да не шари от една счупена вещ на друга. Компанията на неговия песимизъм започна да ме вбесява. Аз го настигнах и сложих ръка на рамото му.