Читать «Чаровникът, който я укроти» онлайн - страница 12

Но това бе само една от няколкото причини, подтикнали го да действа импулсивно. Ако планът му успееше, щеше да получи и други облаги освен стоте лири от Дънкан. Ако стореше чудо и превърнеше Офелия Рийд в приятна жена, близките и познатите й щяха да му дължат услуга. Тази представа — да бъде герой — доста му допадаше.

Но и това не бяха истинските му мотиви. Ако можеше да се довери на всичко, изречено от нейната бивша приятелка Мейвис, а той нямаше основания да се съмнява в него, тогава Офелия бе презирана от всички въпреки хубостта си. Разбира се, като се изключеха увлечените по нея глупаци, които не я познаваха истински. Странно, в такъв случай тя беше онеправданата. А досега Рейфиъл никога не беше покровителствал онеправдана красавица.

Разбира се, не можеше да отрече желанието си да спечели облога. Дънкан бе прав: в Лондон Рейфиъл нямаше шансове да промени поведението на Офелия. Можеше да я следва на всяка забава, но имаше ли смисъл? Тя знаеше за неговата неприязън. Той неведнъж беше подчертавал, че не я харесва, и сега не можеше да се престори на запленен от нея. Тя нямаше да му повярва. Не, така нищо нямаше да стане. Не беше чак такъв добър актьор. Да не говорим, че стигаше да погледне една жена два пъти, и лондонските клюкарки вече ги обявяваха за сгодени. Преди години този проблем му попречи да се наслади на дебюта си в светския живот. Всъщност точно заради това бе заминал за чужбина. Не, в скоро време нямаше да го „видят“ с Офелия.

Разполагаше с достатъчно основания да вземе категорично решение. За добро или за зло щеше да стори всичко по силите си да помогне на Офелия да стане по-добра. Така дори тя би могла да си намери своя любим и евентуално своето щастие. Беше голямо предизвикателство, ала Рейфиъл харесваше предизвикателствата. Ако спечелеше, щяха да спечелят всички, дори самата Офелия.

Смрачаваше се. Каретата не беше предназначена за нощни преходи, поне не в провинцията, където фенери не осветяваха пътя. Рейфиъл се запита дали да не потърси хан за през нощта, или да продължи напред с надеждата, че ще открие Олдърс Нест в тъмното.

Олдърс Нест беше едно от многото имения, които бе наследил от дядо си. То бе толкова отдалечено, че досега го беше посещавал само няколко пъти. Старият човек го наричаше „убежище“, а баща му презрително беше заявил, че една къща е щяла да свърши работа като „убежище“ и не е било нужно старият херцог да строи цяло имение посред затънтената провинция. Дядото на Рейфиъл само се беше изсмял:

— Аз? В най-обикновена къща? Абсурд!

И така, старият херцог построи своето убежище в дивите покрайнини на Нортъмбърланд и често се наслаждаваше на самотата си там. Но за всички други членове на семейство Лок Олдърс Нест беше твърде далеч, даже не бяха навлезли в графство Нортъмбърланд.

Сега дотам още имаше няколко часа път. А двете жени в каретата, управлявана от Рейфиъл, също като него бяха започнали да огладняват. А Рейфиъл беше сигурен, че в момента се движат през Дърам. Но дори в Дърам хановете бяха малко и отдалечени един от друг и колкото по на север отиваха, толкова по-нарядко ставаха.