Читать «Чаровникът, който я укроти» онлайн - страница 14

— Ти ли караш?

— Невероятно, а?

Тя изсумтя, навярно заради наглата му усмивка.

— Не очаквай никакви благодарности, щом не съм те молила за това.

Рейфиъл не лъжеше и не понасяше лъжците. Но в противен случай трябваше да й каже, че бяга с нея, а тя нямаше да приеме добре новината, сигурен беше това. Офелия още нямаше представа, че не пътуват към Лондон, и той предпочиташе нещата да си останат така до пристигането им в Олдърс Нест.

Тя въздъхна и се запъти към входната врата, но забави крачка и накрая спря, когато осъзна, че стои пред нечие жилище, а не пред конюшня, както си мислеше.

— Къде сме? — попита, хвърляйки му поглед през рамо. Сега тонът й издаваше най-обикновено любопитство.

Той помогна на камериерката да слезе, преди да мине покрай Офелия и да почука на вратата. Не я караше нарочно да чака за отговор. Още не знаеше колко е нетърпелива. Просто в настоящия момент целта му беше да внимава с всяка дума, която изрича пред нея. Ето защо, когато се обърна, установи, че тя го изпепелява с поглед. Отне му време да възвърне обичайното си спокойствие и да се усмихне безгрижно.

— Ъ-ъ, имам огромно семейство и роднини, пръснати по цяла Англия. Доста е удобно, когато си на дълъг път. Тук живее леля ми Есмералда. Тя предпочита да й казват Есме. Ще пренощуваме в дома й. Уверявам те, че леля може да ти предложи мека постеля, с каквато никой хан не може да се похвали.

Преди да е довършил, вратата се отвори. Старият Уилям стоеше насреща им и ги гледаше, присвил очи зад очилата си. Уилям беше икономът, когото леля му бе откраднала от баща си, когато се омъжваше преди толкова години. Поне така твърдеше старият херцог.

— Кой е там? — попита Уилям.

Очевидно очилата вече не бяха от голяма полза на иконома, който добре познаваше Рейфиъл. Може би ако беше ден, този въпрос щеше да е излишен. А може би не. Есмералда не беше млада, а Уилям със сигурно вече имаше осемдесет.

— Рейф е, старче. Търся малко гостоприемство, преди да продължа утре сутринта. Ще ми трябват три стаи, а и малко храна ще ни дойде добре. Леля още ли е будна, или вече си е легнала?

— В салона е и се опитва да подпали къщата. Толкова много цепеници е наблъскала в камината!

Рейфиъл се ухили. През зимата Есмералда лесно се простудяваше. Баба му беше същата. Повечето му роднини изпитваха ужас от гостуването при Агата Лок, защото тя поддържаше стаите си в Норфорд Хол ужасно горещи. Но Уилям никога не би си признал, че се нуждае от топлина дори повече от Есмералда.

— Ще отида да й кажа, че…

— Бих желала да ми покажете стаята ми, благодаря — прекъсна го Офелия и влезе вътре. — И ми сервирайте там вечерята.

— Както кажете, милейди — по навик отвърна Уилям. С лошото си зрение не можеше да види скъпите й дрехи, но тонът й му показваше, че тази жена принадлежи към аристокрацията.

Рейфиъл поклати глава, докато гледаше как Офелия се изкачва по стълбището. Тя беше приела за даденост, че Уилям ще я последва и ще я заведе в стаята й, докато всъщност той се беше втурнал да намери икономката. Очевидно надменната хубавица беше забравила за Рейфиъл и не възнамеряваше да го удостои с дума или с поглед. А той не беше свикнал да се чувства пренебрегнат. Макар че презрението й беше полезно — тя очевидно не смяташе да го попита кога ще пристигнат в Лондон — пълното й пренебрежение доста го подразни.