Читать «Чаровникът, който я укроти» онлайн - страница 11

— Но то разруши дружбата ни.

— Обаче днес Мейвис е дошла на себе си. Нали затова ти се е притекла на помощ?

— О, не! — отчаяно възкликна девойката. — Дойде да спаси Дънкан, но преди това не пропусна да ме очерни пред него, Сабрина и Рейфиъл Лок. Каза, че под красивата външност, която представям пред света, няма нищо освен черен, смразяващ до мозъка на костите лед.

Сейди изхълца ужасено.

— И това дори не беше най-лошото — добави Офелия и преразказа ужасното стълкновение. Болезненият спомен още я измъчваше.

След като Мейвис беше свършила с обидите, уверявайки я, че няма приятелки (сякаш Офелия не го знаеше), Офелия незабелязано се беше измъкнала, за да изплаче някъде сълзите си. След като предаде по-голямата част от разговора на Сейди, тя усети как самосъжалението отново я обзема. Строго се смъмри. Как можа да се разплаче! Как така не успя да овладее емоциите си! Никога преди не й се беше случвало — е, от детските й години, но тогава бяха други времена. Цял живот се стремеше да избяга от болката на предателството, и то успешно — до днес.

Но поне Сейди, милата Сейди, я разбираше. Изслуша я, без да я прекъсва, а накрая просто я прегърна. И това отново отприщи порой от сълзи.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Рейфиъл дръпна юздите, за да пришпори конете, които теглеха елегантната карета. Беше му приятно да се прави на кочияш. В града беше свикнал да кара карета с един кон, когато времето е хубаво, но за пръв път управляваше цял впряг. Обикновено пътуваше сред комфортна обстановка като двете жени вътре.

Беше студено. Вятърът разпиляваше русата му коса и я завираше в очите му — напомняне, че трябва да се подстриже. Е, там, където отиваше, нямаше фризьори.

Не беше сигурен дали това е блестящо хрумване, което ще му гарантира спечелването на баса с Дънкан, или най-глупавата идея, която човек може да си представи, но вече нямаше връщане назад.

Офелия беше обзета от самосъжаление и даже не разбра, че не пътуват към Лондон, нито че той седи на капрата.

Когато Офелия бе сполетяна от справедливо възмездие в Съмърс Глейд, реакцията й го заинтригува. Сълзите в очите на Ледената кралица опровергаха прякора, който й беше дал. Дали младата хубавица наистина беше наранена? И ако беше, защо? Или сълзите й не бяха нищо друго освен израз на накърнено честолюбие? Ами онова удивително преобразяване в салона, когато тя беше съвсем сдържана по време на разговора с Мейвис и не приличаше на жената, която бе ридала в обятията му? Като всички останали той бе помислил най-лошото за нея. Но това, което чу от втория им разговор, загатваше, че под повърхността може би се крие нещо повече. Рейфиъл мразеше да греши, ето защо искаше сам да открие отговорите.