Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 15

За щастие, Тифани не беше забелязала нищо. Тайлър също бе изцяло погълнат от жребеца и от обясненията за потеклото му, които мъжът даваше в отговор на неговите въпроси. За какво друго бяха говорили? Мегън нямаше и най-малка представа. Искаше да избяга. Не искаше никога повече да поглежда отново този човек, който бе наясно що за безсрамница може да бъде тя.

— … сякаш аз съм собственикът — долетя до нея дълбокият му и някак груб глас.

— Тогава кой е собственикът му? — поинтересува се Тайлър.

— Щастливият нов притежател на този жребец е ескуайър Пенуърти.

Главата на Мегън се завъртя рязко към него, но в първия миг тя отново бе зашеметена от красотата на мъжа и от погледа му, който веднага срещна нейния. Дотолкова зашеметена, че за неин ужас почти забрави за невероятното му изявление.

Трябваха й около пет секунди, за да си го припомни и да изтърси:

— Не вярвам. Баща ми щеше да ми каже.

— И кой е баща ви, че да е толкова добре осведомен?

— Ескуайър Пенуърти, естествено.

Беше негов ред да млъкне слисано, но след миг плътните му устни трепнаха в съвсем лека усмивка.

— Ах, така значи. Не виждам защо ако ескуайърът е решил да направи в имението си ферма за разплод, трябва да го споделя с вас. Не съм ли прав?

Прав беше… но не съвсем. Не и в нейния случай. Баща й знаеше за огромната й любов към конете и със сигурност би й казал. Просто щеше да намери някакъв по-деликатен начин да й го обясни. За разлика от този тип, който очевидно изпитваше неизмеримо удоволствие от това да използва думата „разплод“, и то грубо и ехидно. Дори Тайлър се размърда смутено, забравил, че преди малко самият той бе използвал друга „забранена“ дума.

Тюркоазените очи все още бяха впити в Мегън със смущаващо нескрит интерес. Сега, когато отново бе приковал вниманието й, той плъзна по нея същия бавен и изпитателен поглед, който самата тя му бе отправила преди минути. Нарочно, без съмнение. Каквото повикало, такова се обадило. На всичко отгоре Мегън не можеше да каже или направи нищо, с което да го спре, без да му даде възможност да обяви на всеослушание, че просто й връща комплимента. Но поведението на този мъж не беше комплимент. Беше оскърбление, и то жестоко — нещо, което никой джентълмен не би сторил, независимо дали е бил провокиран. Но с това той още веднъж доказваше, че не е никакъв благородник… освен ако не смяташе, че тя приема вниманието му с удоволствие. Божичко, може би точно така смяташе — след онова, което бе направила!

— Значи вие просто водите жребеца? — изтърва се Мегън. — И после си отивате?

Надеждата в тона й накара Тифани да я изгледа подозрително. Мъжът на пътя също я долови. За част от секундата той изглеждаше объркан, после се усмихна — откровено нагла усмивка, от която Мегън потръпна. И имаше защо.

— Аз съм коневъд, госпожице, и съм, така да се каже, прикрепен към коня, защото никой освен мен не може да се справи с него. Нали не смятате, че предишният му собственик би оставил жребец като този на произвола на съдбата, без да осигури човек, който да се грижи за него както подобава? По дяволите, не вярвам наистина да ви е хрумнало подобно нещо. Освен това аз съм и обездвач, така че съм същинско съкровище за всяка конюшня. Виждате ли, аз просто знам цаката на конете. Защото се отнасям с тях като с жените: нежно — в повечето случаи, с твърда ръка — когато трябва, и с хубав пердах по задницата — когато станат прекалено проклети.