Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 118

— Забележима — да, но не и отблъскваща, зверче.

При звука на този тъй добре познат глас от устните на Мегън се отрони тихо възклицание. Локлан, от своя страна, изруга доста неприлично. Сетне скочи на крака с пъргавина, която за огромните му размери беше направо изумителна. Мегън също се изправи, макар и по-бавно, но и двамата претърпяха неуспех в опитите си да съзрат Девлин. С изключение на бледата светлина на загасващия огън, наоколо цареше пълен мрак, в който смътно се различаваха само черните сенки на близкия храсталак.

— Ако очакваш покана да се присъединиш към нас, човече, няма да я получиш — каза Локлан. — Не бих казал, че се радвам на появата ти.

— Колко жалко — отговори Девлин. — А пък аз бях сигурен, че ме очакваш с нетърпение.

Мегън и шотландецът се извърнаха едновременно и го видяха да се приближава бавно откъм сенките — не от юг, както можеше да се предположи, а от север. Мегън впери поглед в него с разтуптяно сърце, примряла от радост. Наистина беше дошъл да я освободи. Искаше й се да се втурне към него, да го прегърне, да го обсипе с целувки. Но хладният поглед, който й хвърли Девлин, я възпря.

Локлан беше заинтересуван не толкова от думите, колкото от пистолета, който англичанинът бе насочил към гърдите му.

— Не вярвам, че би направил грешката да си послужиш с тази играчка.

— А ти на мое място би ли я направил?

Макдуъл има наглостта да се ухили.

— Не, не съм толкова глупав.

— И аз не съм — каза Девлин, като се наведе към Раналд, за да вземе пистолета, който шотландецът бе поставил до главата си и да го хвърли надалеч. Сетне стори същото и с оръжието на Гилиън.

— Сигурен ли си в това, човече? — попита подигравателно Локлан. — Доколкото виждам, дошъл си сам.

Девлин сви рамене.

— Наложи се, защото нито един кон не може да издържи на темпото на Цезар.

— А, да, жребецът. Значи все пак сгреших, като го оставих.

— Нима се разкайваш за това, че си проявил щедрост?

— Именно.

Мегън беше чула достатъчно.

— Дали вие двамата няма да престанете с тези дрънканици? Студено ми е, гладна съм и бих искала да си легна в прилично легло, преди отново да направя опит да заспя.

— А пък аз си мислех, че пазя гърба ти от вятъра, скъпа.

— Това ли правеше? — попита тя саркастично. — Никога нямаше да се досетя.

Но негодникът остана невъзмутим.

— Тя каза, че я наричаш „зверче“ — обърна се той към Девлин. — Започвам да те разбирам. Естествено, това престава да има значение, когато човек я погледне — довърши Локлан с драматична въздишка.

Мегън изсумтя презрително, демонстрирайки пълното си пренебрежение към неговото остроумие. Девлин я погледна предупредително. Едва сега тя забеляза, че разговорът е разбудил Гилиън и Раналд и че те наблюдават Девлин с изражения, които нямаха нищо общо с безгрижието, проявявано от Локлан. Колко глупаво от нейна страна — да забрави, че се намира в опасност и че двамата с Девлин трябваше тепърва да намерят начин да се измъкнат от нея.

— Не бих убил човек заради това, че е изгубил ума си при вида на едно хубаво лице — каза Девлин.