Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 119

— Радвам се да го чуя.

— Но заслужаваш да получиш една-две синини, задето се осмели да посегнеш на онова, което е мое.

Мегън не можа да повярва на ушите си. Не, сигурно не бе чула добре. Локлан обаче изобщо не се усъмни в слуха си и избухна в гръмогласен смях, отметнал глава назад. Гилиън и Раналд също се усмихнаха. Нима само на нея й бе останал здрав разум?

— Девлин, всъщност ти нямаш никакво желание да правиш това — изтъкна Мегън със съвършено спокоен глас, или поне се надяваше да е такъв.

— Напротив, скъпа моя — отвърна той с решителност, която я накара да изохка наум. — Не мога да се сетя за нищо, което да бих имал по-голямо желание да направя в момента.

— Но…

— Знаеш ли как се стреля с пистолет?

Тя зяпна, слисана от внезапната промяна на темата и понечи да отвърне: „Разбира се“, но осъзна, че не му е сега времето да лъже само и само за да се изфука, затова каза:

— Не.

— Чудесно — изненадващо заяви Девлин и пъхна пистолета в ръката й, като постави показалеца й върху спусъка и насочи дулото срещу другарите на Локлан. — Така вероятността да ги застреляш, ако дръзнат дори да трепнат, е много по-голяма, нали? И гледай тях, Мегън, не боя. Можеш ли да го направиш?

Мегън беше твърде разстроена, за да успее да каже каквото и да било, затова само кимна. Никога през живота й не се бе случвало да държи пистолет, да стреля по човек, да има годеник, който след малко щеше да бъде повален на земята от един истински великан. Но да гледа публиката вместо боя? Всъщност, така бе по-добре, защото вероятно щеше да припадне, ако трябваше да гледа как пребиват Девлин. Но как всичко това щеше да им помогне да се измъкнат оттук?

При звука на първия удар Мегън потрепери. Въпреки съвета на Девлин и въпреки собственото си твърдо решение да не се обръща, тя хвърли бърз поглед към двамата съперници, сетне отново съсредоточи вниманието си към другите двама мъже, на които трябваше да не позволява да се намесват в боя. Но те не изглеждаха ни най-малко склонни да се намесват, седяха си кротко без дори да помръднат. Мегън се заслуша. Краткият поглед през рамо не й беше достатъчен да види кой е удареният, но тя се досещаше, че е бил Девлин.

Още един силен удар. Мегън отново потрепери и отново погледна крадешком назад. Но пак не успя да разбере кой нанася ударите и кой ги получава. Единственото, което видя, бяха двамата мъже, които обикаляха в кръг и се дебнеха в очакване на възможност за атака, фактът, че за разлика от Девлин Локлан се усмихваше, не я изненада. Но стойката на Девлин — вдигнати пред лицето юмруци, единият от които леко протегнат напред, и изпънато като струна тяло — беше изненадваща.

През живота си Мегън бе наблюдавала две сериозни схватки: първата — на един панаир, между местния ковач и някакъв пътуващ боксьор, който предлагаше на всеки желаещ да премери силите си с него за удоволствие на тълпата; втората — между двама от нейните ухажори, които бяха дребни благородници и имаха известна представа за изкуството на бокса, изучаван в колежите. Противно на очакванията й и за разлика от Локлан, Девлин не се биеше като ковача. Биеше се като благородник. Откъде, по дяволите, се беше научил?