Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 100
Джоана Линдзи
— Той не е у…
Обясненията й бяха спестени, поне засега, защото в този момент на вратата се почука и в стята влезе икономът, за да съобщи с тъжен глас:
— Той пак е тук, госпожице Мегън. Казва, че този път няма да си тръгне, преди да се е срещнал с вас.
Тифани светкавично скочи на крака.
— Мътните да го…
Мегън също се изправи.
— Тиф, недей…
Но приятелката й вече беше излязла и след миг откъм салона долетя сърдитият й глас:
— Вашето безочие е изумително, господин Джефрис. Как се осмелявате да идвате тук, след като онова, което сте сторили, надминава всякакви граници! Дори ако Мегън искаше да се срещне с вас, аз нямаше да й позволя, така че напуснете тази къща и никога… Почакайте малко… Не можете да…
Мегън изтръпна, убедена, че Девлин ей-сега ще нахълта в трапезарията. И Девлин не я разочарова. Само с няколко крачки той стигна до нея и се надвеси заплашително над главата й. И въпреки отчаяното си желание да избегне тази среща, тя трепна радостно и жадно впи поглед в него.
—
Мегън разбра.
— Не за
— Кое друго?
— За това как ме… напердаши по задника.
— Ох! — възкликна Девлин. Гневът се изпари от изражението му и — невероятно, но факт — се замени с неподправена загриженост. — Добре ли си, Мегън?
— Разбира се — смутено отговори тя.
— Трябва да поговорим.
— Не.
— Не можеш да ме отбягваш вечно.
Тези думи бяха произнесени с такава категорична увереност, че Мегън вдигна глава и каза с цялото упорство, на което бе способна:
— В действителност мога — поне докато се омъжа… За някой друг.
Отговорът й никак не му допадна; нещо повече — толкова го разяри, че Мегън потръпна. Но Девлин не каза нищо. Вместо това си тръгна, като се спря само за миг, за да изръмжи на вкаменената до вратата Тифани:
— Тя си го заслужаваше.
— Господи, не мога да повярвам! — изпъшка Тифани, когато затръшна вратата зад гърба му. — Това ли е поведението, което си била принудена да търпиш?
— Непрекъснато.
— Трябвало е да го уволните по-рано, независимо от всички клаузи в договора.
Мегън седна, обзета от някакво странно униние, което я караше да се чувства така, сякаш всеки миг ще избухне в плач.
— Той не е уволнен — промълви тя безизразно.
— Не говориш сериозно!
— Баща ми не знае нищо. Не съм му казвала.
— Мегън! Какво си мислиш
— Дори ако наистина съм си го заслужила?
— Да, дори да е било така. Не е
— Донякъде… да. Вече ти казах, че той е много загрижен за мен и че побесня, когато разбра на каква опасност съм се изложила в онази нощ.
— В онази нощ? Нощта, когато си го проследила, така ли?
— Същата.
— И не ми спомена нищо за това, когато ми разказа какво се е случило? — укорително възкликна Тифани.
Мегън се чувстваше все по-зле и по-зле. Накрая не издържа и заплака.
— И сега не исках да го споменавам — злощастно изхлипа тя. — Не се гордея с това, че са се отнесли с мен като с дете.