Читать «Ако кралят не хареса комедията» онлайн - страница 12

Както бе запланувано, всеки член на състава напускаше на свой ред. Първо Калибан, после придворните, после Миранда и Фердинанд и най-накрая танцуващата фея Ариел, като остави Просперо величествен в мрака, осветен само от една единствена факла, която той държеше между дланите си. Ако сценичните му работници работеха достатъчно бързо, осветителните тела на сцената можеха да бъдат изнесени на стойките им към подвижното мостче. Ако не, оборудването щеше да бъде изоставено заедно с Уил.

Досега другите лодки несъмнено бяха се изплъзнали тихо от кея, обръщайки ребрата на платната за да хванат вятъра. Щяха да отплават в грешна посока като следваха нощния вместо дневния вятър, но веднъж далече оттук, тези тук нямаше да могат да ги спрат. Уил знаеше, че това беше чист опортюнизъм, който беше хвърлил него и трупата му в ръцете на триумвирата, че само той можеше да плати за грешката си, за това че ги доведе до тук. Ако Триумвирата се отнесеше твърде грубо, той само трябваше да провокира един последен сблъсък и до сутринта щеше да бъде свободен, някъде другаде. Все пак без възлюбената му трупа, но свободен да започне отново.

Най-после дойде време за последна декламация. Сцената бе празна и тъмна, само с Уил, осветен като фокус. Той трябваше дълго да задържи вниманието на публиката, за да осигури безопасността на другите.

Той пристъпи напред на авансцената, знаейки колко близо беше до края, сякаш бе роден върху нея. Речта на Просперо беше като пледоария пред Триумвирата.

Тя говореше за неговото положение, сякаш беше написана за случая. Той тихо прочисти гърлото си и започна:

Без чарове и без магия сега на себе си самия съм предоставен и от вас зависи вече дали аз затворник ще остана тука или ще плувам към сполука. Но както с трон сдобил се пак сам аз простих на своя враг вий зрители, със кобно слово не ми присъждайте сурово изгнание на остров пуст, а със ветреца многоуст на своята хвала крилата за път издуйте ми платната и с весел идещ от сърце мил плясък на криле-ръце ме изпратете във морето на дълго плаване, с което целя едно: чрез труд и плам забава да доставям вам. Над духове не властвам вече вълшебствата ми са далече и зле ще съм, освен ако със снизходително око погледнете на мойте грешки. Те — знайно е — са дял човешки и аз завършвам затова със тез молитвени слова: Вий милост чакащи от Бога, не ме съдете с мярка строга.

С царствен жест, Шекспир обърна факлата нагоре-надолу и насочи огъня към сцената пред краката му, оставайки всичко в пълна тъмнина, сигнал за корабите му да се отправят на път. Той усети остро пробождане от залялото го съжаление, чувствайки, че последният замиращ проблясък на факлата е края на драматичната му кариера. Утре робство, глад и изнемога щеше да бъде съдбата му. Няма вече Шекспир, писател, режисьор, ръководител на шекспировата трупа от Малкия Стратфорд. Той застана в очакване да се появи стражата и да го отведе.