Читать «Авантюристката» онлайн - страница 9

Гастон протестираше и ръмжеше едновременно комично и глупаво, но не можа да намери алтернатива на нейното предложение. Накрая той й помогна да направи дюшек от биволски кожи, одеяла и мечата кожа от пода под нейния хамак и премести Льомоние отгоре. Едва когато покри мъжа с мечата кожа, той му събу панталона и го хвърли на Сирен.

Панталонът беше от тежък брокат, както и сакото му. Сирен стоеше, обръщайки дрехите налице, приглаждаше богатата материя с отсъстващи движения, като не откъсваше очи от Льомоние.

— Трябваше да му дам да пийне малко бренди, докато беше буден.

— Защо не го направи? — изрече Гастон с насмешка.

— Не е смешно!

— Бедната малка Сирен, уловена в ръцете на такъв майстор в разврата, и какво става? Нищо. Това не е честно. — В сините му очи играеше насмешка, примесена с неосъзната лъстивина, докато златната му обица проблясваше на светлината на свещта.

— Вън! — извика Сирен през зъби.

— Къде е чувството ти за хумор?

— Вън! — Тя го замери с панталона, следвайки го докато той излизаше и се предпазваше комично от нея с ръце.

Тогава се чу леко покашляне — ръмжене, в което се четеше команда за тишина. Гастон и Сирен се обърнаха и видяха на прага да стои Пиер Бретон, изучавайки кръвта и окъсаните окървавени дрехи, разпръснати по мокрия под.

— Ще ми кажете ли, моля — провлече по-възрастният мъж с мекота, която не подхождаше на твърдия блясък в очите му — какво точно става тук?

2.

Сирен беше тази, която се зае да обяснява, тъй като Гастон, както винаги, когато се изправеше срещу чичо си, се лишаваше не само от присъщия си чар, но и от способността си да говори. Жан Бретон, бащата на Гастон, влезе по време на речта. Когато Сирен свърши, двамата мъже се спогледаха.

В едно и също време ги бе осенила странна мисъл!

Двамата си приличаха и все пак бяха различни. И двамата имаха очи с чистия син цвят на лятно небе, и двамата имаха грубо одялани черти и широки рамене, развити от годините, прекарани в гребане на всевъзможни лодки от всякакви габарити по буйните реки от родното си място в Ню Франс до залива. Дрехите им също бяха еднакви, състоящи се от прости памучни ризи, втъкнати в широки вълнени панталони, достигащи под коленете и индиански мокасини без чорапи. Но тук приликата свършваше.

Пиер беше по-високият от двамата, с широк гръден кош, тъмнокестенява коса, прошарена със сиво и дълбоки линии на минала скръб върху лицето. Жан беше по-скоро рус и косата му се къдреше в безпорядък. Очите му често весело танцуваха и обичаше да носи на врата си шалче на големи точки в жълто и червено, които бяха в тон с раираните в ярки цветове ризи. Често си слагаше плетена шапка, украсена с висящ пискюл. По-малко сериозен от големия си брат, той обичаше да танцува и понякога можеха да го убедят да посвири на хармоника. Двамата братя стояха рамо до рамо срещу света. Да засегнеш единия, означаваше да обидиш и двамата, да спечелиш приятелството на единия, означаваше да придобиеш и втори приятел. Те бяха миролюбиви и се подчиняваха на закона дотам, докъдето законът беше справедлив, но нямаха особен респект от глупавите разпоредби. И бяха винаги и без никакви въпроси честни.