Читать «Авантюристката» онлайн - страница 191

Влезе със застинало лице в корабчето. Захвърли вързопа си долу в каютата, отвори го, извади някои неща, добави други, включително ножа в калъфа му. След по-малко от половин час влезе в пирогата, която беше докарана при корабчето след арестуването им. Вдигна веслото и плъзна лодката по реката.

Нощта я настигна на мили разстояние. Тя спря на брега и похапна от запасите си, без да посмее да запали огън от страх да не я съзре някой. Увивайки се в мечата кожа, тя се сви на дъното на лодката и потъна в сън. Когато сивото облачно утро настъпи, отново пое на път.

Малкото Краче я посрещна на входа на колибата си. Лицето на индианката беше безстрастно, докато гледаше приближаването на Сирен. Може би беше очаквала да покаже изненада, дори радост, че я вижда свободна! Но не стана нищо подобно.

Те си размениха поздравления. За да предотврати поканата в колибата, Сирен произнесе бързо:

— Къде е дъщеря ти, Бързата Катеричка?

— О, — каза Малкото Краче, като с бързото възклицание изразяваше гняв, болка и отвращение, — знаех си, че ще се стигне до това.

— Да. Защо се съгласи?

— Така поиска бащата на дъщеря ми.

Малкото Краче отведе Сирен до колибата на дъщеря си, помоли за позволение да влезе, оставяйки Сирен навън. Бързата Катеричка дълго оглежда Сирен, преди да я пусне да влезе.

В колибата беше мрачно и опушено, но се чувстваше и уханието на прясно дърво от скоро направената постройка. Мебелировката беше мизерна — постелка за спане, няколко тенджери и кошници, едно-две снопчета сушени билки, които висяха от гредите на тавана. Над огнището в средата вреше манджата. На постелката лежеше Луи Нолте.

Беше небръснат и блед, и в зачервените му очи светеше безумен огън, докато гледаше зад нея. Той се изправи, притискайки мечата кожа до гърдите си.

— Как ме намери? — попита той с дрезгав глас.

— Не беше особено трудно.

Той мъчително примига:

— Кой ти каза? Кой още идва?

— Никой. Те мислят, че си мъртъв.

— Добре, добре. Ти винаги си била добро момиче.

Гласът му прозвуча като мазно виене, под което се усещаше лукавост. Сирен настръхна.

— Пиер е в беда заради теб — арестуван е. Трябва да отидеш и да му помогнеш.

— Лудост! Какво те кара да мислиш, че мога!

— Защото зад всичко това стои Льомоние, както вероятно знаеш.

Той изруга грубо.

— Мислех, че го държиш далеч.

— Очевидно не достатъчно.

— Аз съм този, който се нуждае от помощ, Сирен, скъпата ми. Той ме търси, за да ме унищожи. Той е злодей, който ме преследва, проследил ме е от Париж. Иска да ме види мъртъв.

— А ти не се ли опита да го убиеш?

Човекът на постелката хвърли остър поглед към Бързата Катеричка, която слушаше с вдигната глава. Той й кимна и момичето излезе от колибата. После се обърна към Сирен:

— Трябваше да спра Льомоние, нали?

— Защо? За теб се предполагаше, че си удавен.

— Това беше умно, нали? Но той нямаше да го повярва. Той ме накара да стоя тук с тези диваци и да се крия като звяр в горите. Не можех да виждам хора, нямах хубава храна, пиене, развлечения. Това беше непоносимо.

Нямаше съмнение, че се смята за ощетен. Сирен погледна към човека, който трябваше да й бъде баща и в нея се надигна отвращение. Той забележимо беше остарял, откакто го бе видяла за последен път. Лицето му беше сбръчкано, а ръцете парализирани, с несъмнени следи от сифилис, резултат от разгулния му живот. Почуди се, че не го беше забелязала преди.