Читать «Авантюристката» онлайн - страница 193

— За глупак ли ме вземаш? Какво ме интересува съдбата на Пиер?

— Те знаят, че е избягал от галерите. Ще го обесят! А теб най-много да върнат във Франция, за да те съдят за фалшификация.

— Да, и да бъда обесен или изпратен в Бастилията, което само по себе си е вече смъртна присъда.

— Ще позволиш Пиер да умре вместо теб?

— А ти какво мислиш!

— Не, не и след всичко, което той направи. Ако не искаш да се предадеш, ще трябва аз да кажа на Рене къде си в момента.

— Собствената ми дъщеря? — извика той с разширени очи.

Тя стоеше и се взираше във воднистите му очи и това, което беше започнала да подозира, слушайки изложението на Рене пред съда, се превърна в сигурност.

— Точно там е работата — изрече бавно тя. — Аз не съм твоя дъщеря.

— Какви са тези глупости? Разбира се, че си!

— Официално — може би! Но аз знаех, че си се оженил за майка ми едва месец, преди да се родя. Мислех, че това е принудено отиване до олтара, както става с много други, че аз съм причината ти и майка ми да не сте щастливи. Но не е било това, нали? Колко време мина, преди тя да започне да подозира какво си направил?

Лицето му се изкриви в усмивка:

— Не много, но тя не беше войнствена като теб. Тя обвиняваше себе си, мислеше, че трябва да е направила нещо, което да ме е накарало да я обикна толкова, че да се опитам да убия Пиер.

— Целта са били богатството на дядо ми и кожите.

— Колко малко познаваш мъжете, или любовта, ако мислиш така — въпреки, че и те имаха значение, да, имаха значение. Но майка ти е мъртва. И ако Льомоние не се върне в Париж скоро, и той ще бъде мъртъв. Дядо ти — това свидливо копеле, няма да живее вечно. Чудя се какво ще стане с имението му, ако ти загинеш в дивите места, жертва на диваците или поредните безредици сред чоктау? И ако аз се появя в Ню Орлиънс от дъното на реката като по чудо жив?

Той не беше нормален, може би се дължеше на сифилиса? А може би то бе ставало постепенно, без никой да забележи… Беше толкова тихо, че Сирен можеше да чуе въздишките на вятъра в клоните на дърветата, говора в съседната колиба и отдалечения лай на кучета.

Луи се размърда неспокойно. Тя трябваше да каже нещо.

— Ти би бил наследникът, предполагам, тъй като всички те считат за последният ми роднина, но аз нямам намерение да умирам.

— Нима, скъпа? Нима? Ти си толкова твърдоглава и така лекомислено влетя тук сама, а животът е толкова несигурен…

Тя го видя да изважда дълъг нож изпод мечата кожа, видя острието от полирана стомана в неясната светлина на колибата и не почувства нито страх, нито гняв, нито изненада, нищо, освен студено презрение. Тя посегна за ножа в калъфа, който висеше на кръста й, скрит в гънките на полата. Дръжката беше стабилна, придаваше на оръжието уверена тежест в ръката й, когато насочи проблясващото острие към Нолте.

— Прав си — каза тя. — Аз съм войнствена.

Той се засмя, като стана от леглото, обут само в панталон.

— Може би, но не като мъж.