Читать «Авантюристката» онлайн - страница 145

И тогава видя Гастон.

Това беше той — тя не се усъмни и за миг, независимо от маската. Никой, освен него не притежаваше тази комбинация от широки и здрави мускулести рамене и шапка от буйни къдрици като бога на пастирите Пан. Никой друг не би дръзнал да се появи на маскарада облечен в кожа и мокасини като воажор, речен плъх, само на крачка от контрабандиста.

Музиката тъкмо бе свършила. Сирен изпрати партньора си за чаша вино и се запъти към Гастон. Тя застана зад него, пред отворения прозорец.

— Какво си мислиш, че правиш тук?

Беше толкова вбесена, така уплашена и ядосана от това, че гласът й трепереше. Той се обърна да я погледне и през процепите на маската очите му бяха топли и разбиращи.

— Имах посещение от един господин, когото познаваш, скъпа. Той ме доведе.

— Рене — каза горчиво тя.

— Съвсем не. Беше Мулен.

— Арман?

— Чудесен приятел и добър човек, какъвто е добре да имаш зад гърба си.

— Радвам се, че сте се харесали — каза тя, — но да не би да си си загубил ума? Какво целиш с появата си тук, облечен като че ли искаш да обявиш на всички за престъпленията си?

— Никой не ме позна — възрази той.

— Малко късмет, който не заслужаваш. Трябва да си тръгнеш веднага.

Устните му се свиха от раздразнение.

— Ако престанеш да вдигаш шум, няма да има нужда. Единствено ти можеш да ги накараш да ме арестуват.

— Не бъди толкова неразумен, Гастон. Защо налиташ сам на тази опасност?

— Каква опасност, Сирен? Разбрах, че Льомоние ни е осигурил алиби — за татко и чичо Пиер, и за мен. Всички знаят, ние не сме били тук по време на пожара в склада. Бих могъл да попитам каква награда е получил за тази работа, но не смятам за нужно да те обиждам. Струва ми се, че ти си платила за безопасността ни, защо тогава да не й се наслаждавам?

Беше, разбира се, прав. Достатъчно време имаше, за да бъдат приети обясненията за това къде са Бретонови. Защо тогава Гастон да не се появи пак? Тя остави тази тема едновременно с облекчение и раздразнение, впускайки се в друга атака.

— Но да дойдеш тук така облечен… това е като плесница по лицето.

— Пресметната игра, може би. Щеше ли виновен човек да се осмели? Не, следователно аз съм невинен.

— Защо рискуваш, когато можеш да си в безопасност?

Той бавно се усмихна.

— Защо да съм в безопасност, когато с малко кураж мога да бъда сред избраниците, гост на губернатора, вместо син на търговец, като всички онези, които гледат отвън силата и могъществото?

— Това няма значение, в сравнение с това да си свободен — каза тя с потъмнели очи.

— Казваш го, но ти си тук, а останалите са все още отвън.

Думите й бяха истина. Нищо нямаше значение — нито прекрасните рокли и изисканото обкръжение, нито гордостта й от обожателите, нито това, че играеше заедно с губернатора в любителски театър или дори това, че е между избраниците на маскарада. Тя беше искала свобода и беше продала част от нея за друг вид затвор, този, който се крепеше на позлата и удовлетворяване на опиянени от желание усещания. От това затворът не ставаше по-добър. Но тя беше влязла в него с широко отворени очи. Никой не можеше да я спаси от него, освен самата тя. Но й беше нужна воля.