Читать «Авантюристката» онлайн - страница 143

Трябваше да каже нещо.

— Сигурен ли си, че искаш да заминеш?

Той стана и широките му рамене надеждно закриха от погледа й пергамента, на който пишеше.

— Понякога мисля за Франция и копнея за нея като сираче за майка си — каза той, — а понякога, когато те взема в ръцете си, ето така, чувствам, че където си ти — там е моят дом.

Той се опитваше да отвлече вниманието й, както и преди, когато тя прояви интерес към това, което пише. Нека го направи тогава. Сирен, отпускайки се в прегръдката, прие целувката му. В края на краищата нямаше значение. Знаеше какъв е и все пак не можеше да избяга от привличането му, не можеше да си позволи за му се противи, да го окуражи да издаде Бретонови на губернатора. Невъзможно беше да избяга от притежанието му, така че можеше поне да извлече удоволствие от него. Това беше една малка компенсация.

Все пак, когато на следващата сутрин Рене излезе на кафе или да се срещне с губернатора, или за каквото там беше изчезнал на сутринта, Сирен отново отиде до писмената маса в салона. Полираната повърхност беше чиста, без нищо повече от някое късче хартия, но мастилницата и перото стояха готови. Лакираната кутия беше до стената. Въпреки, че Сирен разтърси ключалката, дръпна я и дори бръкна вътре не твърде нежно с една фиба, тя остана здраво затворена, пазейки тайните си.

Вечерта, когато беше организиран маскеният бал даван от маркиза и жена му, Правителственият дом грееше в светлини. До вратата пламтяха факли, осветявайки жадните лица на тълпата, събрана на калната улица да види пристигането на гостите, които влизаха след прислужници или момчета, с фенери. През целия ден беше валяло и нощното небе беше тъмно, с ниско надвиснали облаци, които заплашваха с нов порой, но това не спираше зрителите. Те се блъскаха за по-добра позиция, съперничеха си с кошници с кейк и месни произведения, портокали и бонбони виолетки и в същото време внимателно следяха за джебчии. С широко отворени очи те гледаха костюмите на щастливците, специално поръчани за случая, или изровени от стари сандъци. Публиката изглеждаше разделена поравно между тези, които виждаха красота във всичко и онези, които виждаха само недостатъците с коментари по-скоро непристойни и искрени, отколкото разумни.

— Какво се е маскирал този като посмешище на шивача?

— Предполагам, че това трябва да бъде дебелият крал на Англия.

— Погледни там. Жена, която може да носи колело на врата си няма защо да се безпокои, че задникът й изглежда като кърма на кораб.

— Това е презряната кралица Мария Тереза бе, идиот!

— А аз съм Савската кралица!

— Погледни само апетитната пастирка, с малкото й закръглено задниче…

Заради влагата и калните улици Рене беше наел стол — носилка, за да закарат Сирен до Правителствения дом. Возилото с четиримата си носачи не можеше да се нарече луксозно, кожената седалка беше скърцаща с миризма на пот и напоена с парфюм. На пода беше разхвърляна мухлясала слама, изцапана със засъхнала кал. Рене вървеше до носилката с едната ръка на вратата й, а другата — върху дръжката на шпагата си. Шпагата беше не просто част от костюма му на мускетар, а и разумна предпазна мярка. Благодарение на тълпите по улиците, тази нощ се очакваше всичката измет на града да се измъкне от дупките си.