Читать «Синдикатът на престъпниците» онлайн - страница 183

Питсбърг Фил се добрал незабелязано до брадвата, пробвал с палец острието и като я държал прикрита до крака си, се плъзнал до жертвата. Когато вече е хванал дръжката на оръжието в дланта си, другият се устремил изведнъж към едно току-що освободило се място в средата на реда, в първата третина на залата и се настанил там.

Отпред, отзад или отстрани нямало нито едно свободно място. Отвратен и може би убеден, че в неговите последователни неуспехи се крие предупреждение на съдбата, Питсбърг Фил оставил брадвата на място и се завърнал в Ню Йорк.

— Тези типове от Флорида искаха от мене каубойска работа. Минах на косъм от сигурна злополука! — заключи той пред своите работодатели, разтревожени от оплакването на бандата от Джаксонвил, събрани, за да вземат решение по дезертирането на техния екзекутор, заслужаващ смъртно наказание. Анастасия и Лепке, които познаваха Питсбърг като човек, който никога не е изоставял работата си, в края на краищата решиха, че е прав.

За закоравелите убийци от Бруклинската комбина убийството се превръща в работа точно както всяка друга. Те отиваха да убият жертвата си така, както другите отиваха в завода или в канцеларията. Просто като добри работници. Със същото безразличие и спокойствие, със същата отпуснатост на обръгнал човек. Те работеха със същото професионално съзнание при разрязването на един труп, като му махваха старателно главата и пръстите, за да не допуснат да бъде идентифициран, както помощник-касапинът с парче месо.

Често човекът, когото убиваха и изкормяха по този начин без сянка от чувство, без да им мигне окото от ужас или отвращение, беше техен най-близък приятел, бивш колега, когото подозираха в недостатъчно усърдие или предателство спрямо бандата, или нерядко такъв, на когото предстоеше да бъде арестуван и трябваше да му се затвори устата. Нито един път, нито един-единствен път някой от тези осъдени не е предизвикал съчувствие или не е бил поне внимателно предупреден от своите бивши приятели, натоварени с екзекуцията.

След като изпълнеше договора, този убиец, работещ на „парче“, се връщаше вкъщи със задоволството на човек, който си е свършил работата, галеше децата си без сянка от мисъл за тези, чийто баща току-що е убил, хранеше се с апетит и спеше без кошмари в очакване на следващата поръчка.

Луис Капоне, Уейс, Релис, Голдстейн, Таненбаум и по-голямата част от убийците от „Murder Incorporated“ убиваха с хладно спокойствие, лишени от всякакво чувство. Те просто вършеха работата си. Нищо повече! Докато Хари Майон, Франк Абандандо и най-вече Хари Страус бяха свирепи животни, маниакални убийци, а видът на кръвта ги възбуждаше до най-висока степен, те се наслаждаваха на мъките на своите жертви, изпитваха садистична радост да ги измъчват свирепо, да продължават агонията им, те се настървяваха от вида на изтърбушените трупове и измисляха рафинирани жестокости. Те се сетиха да закачат за гърлото върху месарска кука един дебел гангстер, който тежеше повече от сто кила, докато умре.