Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 58

— Чудя се.

— На какво се чудиш?

Бен кимна в посока към лагера. Там Майкълсън бе разглобил автомата си на малки метални частици, които внимателно оглеждаше и почистваше.

— Чудя се какво ли още е успяло да оживее тук.

Тази нощ Бен отново бе навестен от добре познатия му сън. Отново вървеше през пещерата от детските му кошмари, изпълнена с колони, от които се подаваха плодове. Отвсякъде струеше светлина. Някой го викаше и го призоваваше да върви напред.

— Кой ме вика? — закънтя гласът му из празната пещера. — Кой е там?

Насочи се към северната част на пещерата, като следваше песента на невидимите сирени. Стълбовете се сгъстиха и препречиха пътя му. Тъй като не можа да се промъкне, започна да наднича през тях.

Северната стена на пещерата сияеше с мека светлина. На стената се виждаше единичен черен отвор. Това бе малка пещера. Досущ като тези, които откриха при базата Алфа.

— Има ли някой там? — попита, като притисна лице между два стълба.

Отговор не последва. Той започна да бута стълбовете, сякаш бе в състояние да помести скалните великани. Докато наблюдаваше стената, някой изпълзя от пещерата. Някой със сбръчкани ръце и ожулени колене. Старецът, излязъл на светло, имаше тъмно лице, върху което бяха изрисувани жълти и червени ивици. Единственото му облекло бе къс плат, увит около слабините. Фигурата му даде знак да се приближи. — Дядо! — извика Бен и протегна ръце, опитвайки се да се промуши между каменните стълбове.

Внезапно се събуди, целият плувнал в пот. Приседна върху надуваемия дюшек. Лагерът бе осветен от един-единствен фенер. Вилянуева, приседнал върху голям камък, го погледна. След инцидента със сепията тюлените настояха лагерът да се охранява от часовой. Никой не възрази.

Бен отново се отпусна върху дюшека, като се обърна с гръб към светлината. Сънят все още не излизаше от съзнанието му, сякаш отскачаше от каменните стени. Бен усети желание да се потопи по-дълбоко в загадката. Затвори очи.

Глава 12

— Ела — извика Бен към Ашли. — Виж това.

— Какво откри? — попита тя, като изтри ръце върху комбинезона си. След тридневно пребиваване в още неизучената територия вече успя да привикне към непрестанното мърморене на Бен. Той и показваше необичайните пещерни образувания — кучешки зъби, каменни кутии, пещерни бисери — и нерядко се обиждаше, когато тя не реагираше с необходимата доза почуда. Отиде при него и се надвеси над приклекналото му тяло. В ръката си той държеше тенекиено канче. Бе смачкано от едната страна и без дръжка. Бе досущ като канчетата, който имаха в раниците си.

— Това пък с какво те впечатли?

— С това, че не е наше.

— Сигурен ли си? — Коленичи до него и взе канчето. — Може би го е изгубил някой от нас.

— Не е. Намерих го потънало наполовина в стара тиня. Няма как да не е принадлежало на някого от първия екип. Мисля, че те са изкарали една нощувка тук. В пещерата има питейна вода — каза Бен. Посочи поточето, преминаващо през средата на малката пещера. — Погледни само как е утъпкана калта. Готов съм да се обзаложа, че ако започнем да търсим, ще открием и други следи от техния лагер.