Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 44

— Утре ще се видим!

След като остави Джейсън пред телевизора, излъчващ в момента „Островът на Гидигън“, Ашли навлече жълт пуловер.

— След малко ще се върна.

Джейсън и махна с ръка, когато излизаше, без да откъсне поглед от екрана, Ашли отвори вратата и видя как Бен разговаря с един часовой. Той си взе довиждане с морския пехотинец и се отправи към нея.

— Благодаря ти, че дойде.

— Е, и? — каза тя и скръсти ръце на гърдите.

— Защо не се поразходим до тази пропаст? — Той посочи към другата половина на лагера. — Казват, че била много романтично място.

— Ако си мислиш, че… Виж какво, не съм дошла тук за такива неща — каза тя и премести ръце на кръста си.

— Просто се шегувам — каза Бен и се ухили.

— За какво все пак искаше да поговорим?

— Хайде, ела. Да се поразходим. Имам желание да видя този разлом. Едва успях да го зърна, когато го прекосихме вчера. — Бен и подаде ръка. — Да вървим.

Тя не обърна, внимание на ръката му и го задмина.

— Не мога да отсъствам дълго. Джейсън ме чака. Той я настигна и двамата тръгнаха заедно.

— Искам да поговорим за днешния следобед…

— Разбирам те — прекъсна го тя и повдигна ръка. — Давам си сметка, че не реагирах правилно.

— Не мисля така. Аз се държах като глупак.

— Наистина ли чувстваш вина? — Тя го погледна в лицето.

— Да. Пъхах си големия нос там, където не му е работа.

Тя го погледна съсредоточено. Обърна внимание на сериозния му поглед и на решителната му челюст, леко осветена от лампата на една близка палатка.

— Слушай — започна неуверено, като гърлото я сви и гласът и стана по-плътен, — има нещо, което ме смущава.

— Какво? — Той се опита да я улови за ръката, но тя се отдръпна.

— Предполага се, че тук аз съм водачът. Че аз съм тази, която трябва да ръководи и да мотивира екипа. Оказа се обаче, че дори един обикновен въпрос може да ме изкара от релсите. Велик водач съм, няма що — гласът и леко потрепери.

— Не бъди толкова строга към себе си — каза Бен. Присегна към нея и улови ръката и този път. Допирът и подейства като електрически удар. Направи слаб опит да я отдръпне, но той я бе стиснал здраво.

— Ето какво, Аш, на теб просто не ти стигна време — продължи Бен. — Остана ти само един-единствен ден за разглеждането на пещерите, а пък аз започнах да те разсейвам с глупави въпроси.

— Въпросите ти не бяха глупави. Моят отговор беше такъв. — Тя се опита да освободи ръката си, но той я притисна още по-силно. — Струва ми се, че е по-добре да продължим разходката си — предложи, като едва успя да се освободи.

— Да… Права си… — Той погледна встрани.

Продължиха да се разхождат мълчаливо из лагера. Мълчанието скоро стана тягостно.

— Знаеш ли — започна тя. — Имах достатъчно време, за да поразсъдя кое ме накара да избухна този следобед. Осъзнах, че ти беше прав.

— За какво?

— За статуетката. Засега все още не е толкова важно да се разбере в коя посока е гледала. Понякога така се вживявам в подробностите, че ми се губи по-голямата картина. Когато ти ми обърна внимание на това, аз избухнах. Моля да ме извиниш.

— Ти беше много напрегната. Освен това обичам откровените хора.