Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 4

Тя удари по кормилото с опакото на ръката си.

— Какво правят тези копелета с оръжия в моя дом? Мамицата им, веднага идвам. Дръж фронта! След малко пристигам!

Тя никога не носеше оръжие. Дори и тук, в пустинята на Ню Мексико. Да не и казват Ашли, ако позволи на някакви инфантилни хлапаци да вкарват оръжие в дома и. Включи двигателя на скорост и колелата на автомобила захапаха чакълестата повърхност.

С ръка, обхваната със синя превръзка на врата и, Ашли скочи от камионетката, прекоси кактусовата градина и с бързи крачки се отправи към група униформени мъже, разположили се под малкия зелен навес над входната врата на къщата, единственото място в радиус от стотина метра, където можеше да се открие сянка.

Когато затрополи по дървените стъпала, мъжете пред нея се отместиха. С изключение на един с бронзови нашивки на раменете, който не помръдна от мястото си. Тя се отправи направо към него.

— Какво, по дяволите, си позволявате? Как така ще нахлувате в дома ми с джепане, достатъчно за унищожаването на виетнамско селце? Тук има малко момче!

Офицерът присви устни. После свали слънчевите си очила и Ашли видя леденостудени сини очи, лишени от всякакви чувства.

— Аз съм майор Майкълсън, госпожо. Придружаваме доктор Блейкли.

Тя го погледна.

— Не познавам никакъв доктор Блейкли.

— Затова пък той ви познава, госпожо. Каза, че сте един от най-добрите палеоантрополози в страната. Поне го чух да казва това на президента.

— На кой президент?

Той я погледна безизразно.

— На президента на Съединените щати.

През униформените мъже се шмугна кълбо от енергия с пясъчен цвят на косата.

— Мамо, ти се върна! Ела да видиш! — Синът и забеляза превръзката и я хвана за другата ръка.

— Ела!

Макар и главата му едва да достигаше до токите на коланите на военните, той ги разблъска безцеремонно.

Като се озърташе, тя позволи да бъде завлечена в къщата. Когато мрежестата врата против насекоми хлопна подир нея, тя се насочи към хола. Забеляза, че върху масата бе оставено кожено куфарче.

Откъм кухнята се носеха вълни с чесновото ухание на лазаня. Стомахът и се присви. Не бе яла от сутринта. Ранди, нахлузил омазнени ръкавици, се опитваше да измъкне от фурната бълбукащата лазаня, без да я разлее. Като наблюдаваше как огромният, подобен на мечка мъж, нахлузил престилка, се опитваше да се пребори с тавата с лазаня, Ашли не можа да сдържи усмивката си. Той се ококори насреща и.

Тъкмо понечи да отвори уста, за да го поздрави, когато момчето я дръпна за ръката.

— Хайде, мамо. Ела да видиш какво е донесъл доктор Блейкли. Много е пичовско.

— Внимавай с приказките си, господинчо. Знаеш, че не позволявам такива думи. Хайде сега ми обясни какво става — каза Ашли на Ранди, докато малкият я водеше към хола.

Синът и посочи черното куфарче.

— Държи го вътре — прошепна.

Вниманието и бе привлечено от шума на течаща вода, раздаващ се откъм тоалетната до хола. Вратата и се отвори и оттам излезе висок чернокож мъж, слаб като щека и облечен с костюм с жилетка. Бе възрастен и късо подстриганата му коса бе започнала да посребрява. Намести очилата си с телени рамки върху носа и се усмихва, когато забеляза Ашли. С бързи крачки се устреми към нея и протегна ръка.