Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 17

— Прав сте. Ей сега ще му позвъня.

От обаждането си установи, че Джейсън все още бе изцяло погълнат от играта „Нинтендо“. От слушалката се разнесоха писуканията и позвъняванията на видеоиграта.

— Мамо, сега нямам време да разговарям с теб. Почти стигнах до двайсет и трето равнище. Досега никога не съм го достигал. При това ми остават още три.

— Добре, добре, миличък. Мисля да отсъствам около час. Имаш ли нещо против?

— Нямам. Ела, когато си искаш. Хайде, че трябва да играя.

— Добре, поиграй си, миличък.

Сигналът прекъсна. Ашли въздъхна и се запъти към бара. Всъщност щеше да бъде добре да опознае колегите си по екип още отсега, преди да са се отправили на път.

„Макси“, хотелският бар, бе оформен във френски стил, с малки масички като на парижко кафене и интимни сепарета. Над бара висеше френско знаме. Бе вечер и барът бе претъпкан. Масичките бяха препълнени с кафе еспресо, кафе с мляко и с екзотични напитки. Независимо от европейския декор музиката бе латиноамериканска, шумна и ритмична.

В един далечен ъгъл имаше сепаре, заделено за екипа и. Ашли видя как Бен бе понесъл към него напитки. Като държеше в двете си ръце една бира и три коктейлни чаши, той успешно премина през гората от лакти и крака, като по-голямата част от напитките не се изля от чашите. Тя успя да се разположи в сепарето малко преди него.

Като седна до нея, той и подаде чаша.

— Ако си спомням добре, дамата предпочита уиски. В отговор тя се усмихна.

— Благодаря.

— Вие май вече се познавате — отбеляза египетският геолог Халид Наджмон, наместил се на другата страна на сепарето до Линда Фюрстенбург. На мургавото му и по своему красиво лице бе засияла усмивка. — Отдавна ли се познавате? — попита и отпи вино от чашата си.

— Не. Бяха ни настанили в две съседни кресла на заседанието — обясни Ашли. — Дотогава бяхме непознати един за друг. Бен се престори на обиден.

— „Непознати“ е мръсна дума.

— Е, докато господин Бръст носеше напитките, аз успях да се запозная по-отблизо с професор Фюрстенбург — каза Халид.

— Моля ви, наричайте ме Линда. — Тя поруменя леко и започна да намотава на пръста си кичур от русата си коса. Външно изглеждаше спокойна, но не преставаше да оглежда помещението е нервен поглед.

Халид кимна.

— Линда тъкмо ми обясняваше докторската си дисертация. Еволюционна биология. Изучавала е фосфоресциращи водорасли в пещерни системи. Страшно интересно.

— Виждал съм такива водорасли — каза Бен. — Виждал съм ги в една пещера в Мадагаскар. Светеха толкова силно, че едва ли не ти трябваха слънчеви очила.

— Това е Rinchari luminarus — уточни Линда. Великолепен вид. При това са разноцветни — добави и започна да разяснява по какво се отличават различните разновидности.

Ашли не следеше разговора. Предпочете да изучи Линда. Очите и бяха толкова сини, че изглеждаха изкуствени. Тялото и бе едро, меко с малки ръце с нежни детски пръсти. Контрастираше рязко със стегнатото твърдо тяло на Ашли. Никой не би описал Ашли като мека.